Неусетно нашите познайници стигнаха до една скала и Харолд се загледа надолу.
— Виждате ли нещо? — попита Стюарт.
— Виждам пукнатини, може там да има гнезда. Ако се спусна по онази скала, ще стигна до тях. Жалко, че не се сетихме да вземем със себе си и въжета.
— Имаме три ремъка от чантите. Можем да ги на-вържем и ще се получи доста дълго въже — каза Хари.
— Наистина, идеята е чудесна! Хайде да свържем ремъците и след това ще ме спуснете.
— Това е рисковано, Харолд, недейте! — предупреди Стюарт, като гледаше от скалата надолу към пропастта.
— Ех, и вие!
— Както искате, Харолд, но аз съм длъжен да ви предупредя.
Буйното своенравно момче продължаваше да настоява. Завързаха ремъците и се получи кожено въже около три метра дълго.
— Гледайте да не изпуснете ремъка, Харолд, за да не паднете в пропастта. Чувате ли как бучи и клокочи водата — загрижено го съветваше Стюарт.
— Бъдете спокоен! — отвърна момчето и започна да се спуска.
Стюарт легна на земята, като здраво държеше единия край на ремъка. Харолд стисна другия край със зъби, за да са свободни ръцете му. Спускането на по-долната скала не беше особено трудно, но когато момчето стъпи на нея, оказа се, че ремъкът е къс. Той не само че не можеше да го задържи между зъбите си, но едва го достигаше с ръце.
— Тук има много гнезда! — завика той. — Птиците кръжат край мене, но аз не мога да достигна нито едно гнездо! Колко жалко!
— Тогава връщайте се! — извика му Стюарт, като отпусна ремъка колкото бе възможно.
Харолд успя да го улови, стисна го отново между зъбите си и започна да се издига нагоре.
— Тук има гнездо! — провикна се пак той и бръкна в една дупка, но веднага страшно изпищя, инстинктивно хвана ремъка с дясната си ръка, а с лявата закри очи и увисна над бездната.
— Какво ви стана, Харолд? — разтревожи се Стюарт, но отговор не получи, а момчето продължаваше да виси.
— За Бога, Харолд, качвайте се по-бързо! Ремъкът няма да издържи тежестта ви, продължаваше Стюарт усещайки, че силите му го напускат.
Момчето не отговори, както и преди, и промени положението на тялото си.
— Чувате ли какво ви казвам, Харолд? Честна дума, или няма да мога да задържа ремъка, или той сам ще се скъса. Стига сте се инатили! — завика отново Стюарт, като с всички сили се мъчеше да не изтърве ремъка и с ужас наблюдаваше как той се разтяга и пука. — Хари, погледнете какво прави брат ви, не мога повече!
Преди още учителят да се обърне към него, Хари вече слизаше по скалата надолу към брат си. Смелото момче рискуваше всеки миг да се подхлъзне и да полети в пропастта. Стюарт със свито сърце го гледаше какво прави.
С огромни усилия Хари успя да слезе на по-долната скала. Улови брат си за краката и го сне при себе си точно когато един от възлите на ремъка бе готов да се развърже.
— Какво ти стана, Харолд?
— Когато си пъхнах ръката в гнездото, в него имаше голяма птица и тя ме пръсна с нещо в очите. Така ме заболяха, че трябваше да ги закрия с ръка, затова не успях да направя нито едно друго движение.
— С какво ти напръска очите?
— Не зная, с някаква топла, силно щипеща течност.
— Как си сега?
— По-добре, но още ме болят и не мога да ги отворя.
— Опитай се!
— Добре, ще се опитам!
Харолд внимателно повдигна единия си клепач, после другия. Много се учуди и зарадва, когато и двете му очи се оказаха здрави и можеше да вижда с тях така, както и преди, въпреки че усещаше лека болка.
— О, ами аз виждам, Хари!
— Много добре! Хайде сега да се изкачим горе, защото Бог знае какво вече си мисли господин Стюарт.
— Страх ме е, Хари, да не би тази проклета птица пак…
— Нали повече няма да бъркаш в гнездото й?
— За нищо на света!
— Е, тогава нищо няма да ти направи.
Междувременно Стюарт, който отново здраво завърза ремъка, с нетърпение очакваше да му дадат някакъв знак. Той видя как Хари благополучно слезе и освободи брат си, но се чудеше какво правят още там. Най-после чу очаквания сигнал и спусна ремъка, с помощта на който братята се върнаха отново на скалата. Когато обясниха на Стюарт как стоят нещата, той каза:
— Аз съм виновен за това! Трябваше да ви предупредя, Харолд, за особените реакции на тази птица. Слава Богу, че всичко свърши благополучно! Можеше да бъде много по-лошо.
— Какво пръсна тя в очите ми?
— Спомням си, че четох някъде как буревестникът пръска с ноздрите си някаква отровна течност и съвсем забравих да ви кажа за това.
— Толкова по-добре, господин учителю, защото направихме важно откритие! — Какво откритие?
— Научихме, че Хари умее отлично да пълзи но скалите и да спасява обречените на смърт.