— По на север ще срещаме повече китове — каза капитанът.
— Вие, капитане, улавяли ли сте някога кит? — попита Харолд.
— Не, но съм виждал как се лови.
— Сигурно е много весело, нали?
— Толкова, колкото е весела гледката например в скотобойна.
Момчето малко се смути, отдалечи се от капитана и започна да следи движението на кита чак докато той се изгуби от погледа му.
— Вие, млади момко, доколкото разбирам, много искате да знаете как се ловят китове — проговори някой зад Харолд на чист английски.
Момчето веднага се обърна и видя около петдесетгодишен мъж, по маниери и език чистокръвен англичанин.
— А вие виждали ли сте как ги ловят?
— Не само съм виждал, но и съм участвувал в лов на китове. Искате ли да ви разкажа?
— Бъдете така добър!
— Тогава седнете тук и слушайте.
Харолд извика брат си и двете момчета седнаха до непознатия.
— Казвам се Лонг и няколко години съм се занимавал с лов на китове. Веднъж тръгнахме за китове към Шпицберген със специален кораб. Трябва да ви кажа, че лодките на китоловния кораб още при първия сигнал моментално се спускат на вода. Една ясна ранна утрин сигналът бе даден и две лодки с всички необходими принадлежности бяха спуснати във водата. Бях в едната от тях. Загребахме към кита, който беше доста далече. Този морски гигант вижда добре, но чува слабо и можеш да се приближиш до него, без да те усети. Успяхме да отидем толкова близо, че можехме да го докоснем с ръка. Аз пръв хвърлих копието. То се заби в гърба му. Животното се завъртя и се гмурна с такава сила, че се изплашихме да не обърне лодката. Китът отмъкна копието на няколко метра дълбочина. Копието пък беше вързано с въже, другият край на което беше намотан на един цилиндър в средата на лодката. Китът плуваше под водата толкова бързо, че ръбът на лодката, с който се триеше въжето, трябваше-непрекъснато да се полива с вода, за да не се запали. Животното обикновено се стараеше да отиде колкото може по-надълбоко и стоеше под водата понякога с цели часове.
— А какво се прави, ако китът размотае цялото въже? — попита Хари.
— Привързват към него друго. Така се случи тогава и с нас. Но докато успеем да завържем новото въже, китът ни дръпна силно, лодката се обърна и всички паднахме във водата. Качихме се на спасителната лодка, уловихме нашата и така китът не можа да ни избяга. Стоя доста дълго под водата, но най-после излезе на повърхността жив, като че ли нищо не беше му се случило. Веднага забихме в него още няколко копия и той отново се гмурна, но този път не за дълго. Скоро изплува над водата, поклати се насам-натам, умири се, обърна се на едната си страна и се предаде.
— Сиреч издъхна? — уточни Харолд.
— Още не, но дотолкова отмаля, че с него можеше да се прави всичко.
— Какво правят после с кита?
— Вземат му маста и мустаците.
Като побъбриха още малко с приказливия си съотечественик, момчетата се върнаха в каютата за занимания с учителя си.
Ето че параходът пристигна в Кристиансунд. Беше август — за Норвегия най-хубавото време от годината. Кристиансанд ги посрещна със слънце. Тук пътниците видяха много мъхести патици — гаги. Момчетата проявиха интерес към тези птици, чийто пух високо се ценеше.
Този вид патица е много кротка. Често живеят по две в едно гнездо, снасят си там яйцата и мирно си ги мътят. Гнездата си постилат с мек пух, който скубят от гърдите си. Жителите наоколо всяка седмица събират пуха от гнездата им и птиците са принудени отново да се скубят.
Мъхестата патица е обичлива и мирна. Лесно може да се улови с ръце. Интересно е да се наблюдава как учи децата си да плуват. Скоро след излюпването им ги завежда на брега. Пиленцата се качват на гърба й, тя отива заедно с тях навътре във водата и изведнъж се гмурва, а малките остават на повърхността. Отначало потъват, но после изскачат и щат не щат, започват да плуват самички.
На големина тази птица е колкото дивата патица. Цветът на мъжкарите е бял, размесен с черно, тъмночервени гърди и светлозелена глава, а женските са тъмночервеникави с черни петна.
След като разгледаха Кристиансунд, пътниците се отправиха към Хамерфест — един от най-северните градове на земното кълбо.
Тук те срещнаха ниски хора — колкото високи, толкова и широки. Като ги видя, Харолд не можа да не се разкикоти:
— Вижте, вижте какви смешни джуджета!
— Какви хора са това? — попита Хари.
— Лопари — отговори Стюарт. — Живеят в Лапландия, най-северната част на Европа.
— И всичките ли са такива дребосъци? — продължи Харолд.
— Да, всички са приблизително такива на ръст. Те са най-ниските хора на земното кълбо.