През деня се запознаха с местността, в която ги довя съдбата. Вечерта ловиха риба. Хванаха няколко едри риби, две от тях изядоха, другите скриха за по-късно.
През нощта накладоха огън и си легнаха да спят под лодката, като се завиха с кожите. Не можаха да си от-спят — разбуди ги силен шум. Морето страшно бучеше, а откъм гората се носеше вой.
— Хари, какъв е този вой? — попита Харолд и неволно се притисна към брат си.
— Навярно са вълци! С какво ти е заредена пушката?
— Едната цев с куршум, а другата със сачми. Защо?
— Пушките ни винаги трябва да са готови, за всеки случай.
— Да не мислиш, че вълците ще дойдат тук?
— Кой знае? Във всеки случай повече не бива да спим.
— О, това е опасно, Хари!
— Кое точно?
— Ако дойдат вълците!
— Не вярвам да дойдат. Не чуваш ли каква буря е? То не смеят да се приближат даже до брега. Струва ми се, че вият от страх.
— Добре, че сме на брега, Хари! Ако бяхме в гората, сигурно щяха да ни разкъсат.
— Така е, Джери!
През тази нощ момчетата се увериха, че и на брега не е безопасно. Дъждът и бурята бяха толкова силни, че на разсъмване морето отвлече лодката и те останаха под открито небе.
След това вятърът утихна, дъждът започна да намалява, при изгрев слънце стана тихо и небето се проясни. Измокрени до кости, нещастните пътешественици трепереха като при силна треска, завити с мокрите кожи в своята яма.
Когато небето се изчисти и се показаха първите лъчи на слънцето, Хари излезе от ямата, за да види какви загуби са претърпели от бурята. Налице се оказаха само пушките. Чантите с барута, куршумите и другите неща бяха изчезнали. Хари се намръщи и се върна при брат си, който лежеше неподвижно, явно спеше дълбоко.
„И той може да спи в такова положение! Това се казва щастлив характер!“ — помисли си Хари.
— Джери, ставай!
Брат му не се помръдна.
— Господи, какво му е? — уплашено извика Хари, като се наведе над брат си. — Да не би да го е убила гръмотевица? Джери, Джери — буташе го той. — Ставай де!
Най-после Харолд помръдна и отвори очи.
— Слава Богу! Помислих, че си умрял! Какво ти е?
— Сам не зная! — отговори Харолд. — Помня само, че когато лодката се свлече, нещо ме удари и аз загубих съзнание.
— Можеш ли да се изправиш?
— Струва ми се, че мога.
Харолд бързо стана на крака.
— Боли ли те някъде? — продължи по-големият брат.
— Малко ме боли главата. О, тук напипвам страшна цицина.
— Значи си ударен!
— Навярно! Но какво ще правим сега, Хари! Аз съм целият мокър и силно премръзнах.
— Хайде да накладем огън, да изсушим дрехите си, пък после ще видим…
Момчетата с огромни усилия успяха да разпалят мокрите съчки. Огънят все пак пламна. Когато стана достатъчно голям, те съблякоха мокрите си дрехи и започнаха да ги сушат. Макар и да прогоряха тук-таме, все пак изсъхнаха. Като ги облякоха, братята отидоха на брега. От лодката нямаше никаква следа, но чантите с нещата си намериха.
— Сега по неволя трябва да отидем навътре в страна та. Опасно е да стоим тук. Още една такава буря и ще останем без нищо — каза Хари.
— А ако господин Стюарт дойде да ни търси именно тук? — възрази Харолд.
— Ако дойде, ще продължи след нас и по-нататък.
— Но как ще познае накъде сме заминали?
— Много просто, по знаците, които ще оставим.
— А после?
— После навсякъде по пътя ще оставяме знаци, а също и на всяко място, където ще спрем.
— Ура, Хари! Ти просто си гений! Усещам, че с тебе ще се отървем от всички беди!
— Дай Боже, Джери! Вече трябва малко да хапнем и да тръгваме. Имаме ли още риба?
— Да, ако не е изчезнала по време на бурята.
— Не е възможно, Джери! Оставихме я в нашата яма.
Наистина намериха рибата цяла-целеничка. Опекоха я и бързо я излапаха. След това си събраха нещата и тръгнаха към гората. До ямата забиха един кол. На него изрязаха началните букви на имената си и пръст, сочещ посоката на заминаването им.
Преди да влязат в гората, пак оставиха знак.
— А какви знаци ще оставяме в гората? — попита Харолд. — Сред дърветата нашите колове трудно могат да бъдат забелязани.
— Тук по-често ще издълбаваме на видни места по стволовете на дърветата кръстообразни знаци.
— Отлично, Хари! Нищо не може да ти се опре! Наистина се срамувам от невежеството си! Да се убия, не мога да измисля подобно нещо!
Хари се позасмя и мълчаливо продължи да върви, като от време навреме изрязваше знаци по дърветата. Така те вървяха до вечерта. Гората беше рядка, но както се виждаше, безкрайна. Преди залез слънце момчетата спряха и започнаха да търсят място за нощуване.