Американецът стреснато вдигна глава.
— А-а! Господин Стюарт! — весело извика той. — Как попаднахте тук? Къде са вашите възпитаници?
Стюарт накратко му разказа всичко.
— Чудна работа! — каза Пинк. — Но, мили мой, сега трудно ще ги откриете. Трябва да чакате до пролетта.
— Господин Пинк, не мога спокойно да чакам! Бог знае в какво положение са при тези варвари!
— Разбирам нетърпението ви, но какво да се прави, приятелю, трябва да се примирите с обстоятелствата. Вярвайте ми, сега вашето търсене нищо няма да помогне! Утре ще започнат снеговете, бурите… Няма да отидете далече и ще загинете, честна дума!
— Но какво да правя, господин Пинк?
— Казвам ви, изчакайте да мине зимата! Останете при мене. Двамата отлично ще прекараме. Ако вълците още не са изяли момчетата, те наистина са при лопарите. Тогава няма защо да се безпокоите. Тези варвари, макар и да не са особено гостоприемни, ще опазят вашите възпитаници, уверявам ви. Потърпете, друг изход няма! А напролет и аз ще ви помогна. Да не се казвам Пинк, ако не дойда с вас заедно да търсим моите млади приятели!
Победен от доводите на американеца, Стюарт беше принуден да приеме предложението му.
— А вие как попаднахте тук? — попита той, като седна до Пинк.
— Дощя ми се да опозная лапландската земя. Зимувал съм на много места по земното кълбо, но тук не бях идвал.
— Сам ли сте?
— Ами с кого? Разбира се, че съм сам. Всъщност тук имам доста приятели, но те ме наобикалят само нощем.
— Кои са? — с недоумение попита Стюарт.
— Вълците! — със смях отговори Пинк. — Тук ги има ужасно много и аз просто съм във възторг от техните концерти, които така неуморно изпълняват по цели нощи. Вокалните им способности са прекрасни.
— Колко са весели тези концерти, не се знае.
— Въпрос на вкус, кой каквото харесва — сви рамене американецът.
Наистина започна сняг и валя цяла нощ. Сутринта всичко наоколо беше покрито с дебела бяла пелена.
Колибата на Пинк беше най-обикновена, но твърде удобна и топла. Американецът имаше достатъчно запаси от гориво и храна, а вода си правеше от снега. На другия ден показа на госта своите примки и капани, които бе заложил за лов на дребни животни, и така пестеше барут и сачми. Във всяка примка се беше уловило по едно животинче: заек, катерица, червен или бял пор. Макар че имаше достатъчно зимнина, Пинк обясни, че не е зле да се намира повечко заешко месо — зимата можеше да продължи дълго. А що се отнася до катериците и поровете, месото им не може да се яде, но пък кожите им са много ценни, особено на поровете, и могат да се продадат в някой от най-близките градове на Норвегия.
Като гледаше и слушаше всичко това, Стюарт не можеше да се начуди как е възможно човек да избере такъв начин на живот.
След няколко дни снегът започна да вали почти денонощно и да се трупа нависоко край колибата. Нощем около нея се събираха глутници вълци, които непрекъснато виеха. Чак на разсъмване прекратяваха „концерта“ си и си отиваха. Стюарт дълго време не можеше да свикне с техния сърцераздирателен вой. Особено първата нощ не мигна до сутринта. Като спря виенето, тогава се унесе в тежък сън. А Пинк не само че не се притесняваше от кошмарните звуци, но те като че ли му доставяха известно удоволствие и слушайки ги, сладко-сладко заспиваше. Стюарт естествено също привикна към тях и те вече не му пречеха на съня.
Всяка сутрин Пинк и младият учител изриваха с лопати снега пред вратата и прокарваха пътечка. Постепенно колибата бе затрупана първо до средата, а после и до покрива. Отваряха вратата вече не за да ринат сняг, а да си вземат за приготвяне на вода. Вълците станаха по-смели и започнаха да се появяват дори през деня. Гладните зверове, подушили хора, упорито обикаляха край вратата. Излизането вече беше опасно. А снегът валеше ли, валеше. Скоро колибата съвсем се скри под него. Когато открехваха вратата, виждаха една снежна стена, зад която стърчаха сивите муцуни на кръвожадните вълци.
— И така, сега сме залостени като в затвор, чак до пролетта — каза Пинк.
— Така е!
— Вече е немислимо дори да излезете, приятелю, заради своите възпитаници — добави усмихнато американецът.
— Та аз повече и не мисля за това — въздъхна Стюарт.
— Много добре правите! Двамата тук славно ще си прекараме зимата, честна дума! А и за вас това ще е полезно. Когато се върнете в своята любопитна, влюбена в комфорта, разкошна Англия, ще има за какво да разказвате. А ако имате и дарбата да опишете преживяното, то вие ще станете знаменитост. Шега ли е да си прекарал зимата в снеговете на Лапландия! Ха-ха-ха!…