Хари пристъпи възможно най-тихо. В средата гореше огън. Около него спяха няколко души, завити през-глава с кожи, и десетина кучета. При светлината на огъня Хари откри брат си — той лежеше малко встрани. Когато започна да се промъква към Харолд, едното от кучетата вдигна глава и изръмжа. Хари се спря и затаи дъх. Кучето се успокои, а момчето стигна пълзешком до брат си. Видя го, че не спи, и му прошепна:
— Пълзи подире ми, но за Бога, тихо!
Двамата предпазливо запълзяха един след друг, като всяка минута спираха и се ослушваха. Като стигнаха до задната част на колибата, където можеха да си поговорят, Харолд попита:
— За какво село ми писа?
— За едно шведско село на два дена път от тук на запад. Трябва непременно да отидем там.
Хари разказа на брат си за срещата с лопарката, която отиде в това село да продава дивеч.
— По-скоро да вървим тогава! — каза нетърпеливо Харолд.
— Сега ли? През нощта? — възрази Хари. — Ти като че ли си обезумял! Докато направим две крачки и вълците ще ни разкъсат. Аз едва се спасих от тях, докато дойда тук.
— Е, как тогава? Денем не можем да избягаме незабелязано.
— Разбирам добре, но повтарям, че да тръгнем още сега е също невъзможно. Ще се опитаме да избягаме, преди да съмне, когато наближи лопарите да стават. По това време вълците ще се разпръснат да търсят храна и пътят ще бъде свободен. Разбра ли? А сега стой мирно и гледай да не заспиш!
Така и направиха. На разсъмване внимателно се измъкнаха от колибата и се огледаха наоколо. Вълците си бяха отишли. Тогава се втурнаха да бягат. След един час бяха вече в боровата гора. Тук те спряха да си починат и да обмислят по-нататъшните си действия. Но първо се прегърнаха и радостно се поздравиха със свободата си.
— Отдавна не сме били на свобода, Хари! — извика Харолд, като дълбоко пое с гърдите си чистия и хладен въздух.
— Да, Джери, и трябва да се мъчим да не я изгубим отново.
— Сега вече не могат ни я отне!
— Кой знае!… Не ми се вярва твърде… Още сме така близо до лопарите.
— Да вървим тогава по-нататък!
— Да, трябва да вървим! Ти взе ли нещо за ядене?
— В джобовете си имам малко месо и две питки хляб.
— И аз имам същото. Да вървим … Почакай!… Не чуваш ли нещо?
— Не! Всъщност… Да, чувам някакъв шум. Какво ли е това?
— Виж, Джери, виж! — прошепна по-големият брат, сочейки група дървета, иззад която излизаше огромен червеникавокафяв звяр.
— Мечка! — каза уплашено по-малкият.
— Сега те са гладни. По-скоро да се покачим на дървото, Джери, докато не ни е видяла!
Изкатериха се бързо на най-близкото дърво и затаиха дъх. Скоро дойде и мечката. Подуши малко въздуха, легна точно под дървото, на което бяха момчетата, разсумтя се и започна да смуче лапата си.
— Какво нещастие! — прошепна Харолд. — Този огромен урод като че ли за дълго легна тук.
— Да, работата върви на зле. А най-лошото с, че и лопарите могат да се домъкнат. Ако не се махнем скоро от това място, пак ще ни уловят.
— Как ще познаят, че сме тръгнали точно в тази посока?
— Първо — по следите ни, и второ — ще се досетят, че сме тръгнали към селото.
Момчетата стояха повече от час на дървото. По едно време се чуха гласове и кучешки лай. Погледнаха през клоните и видяха няколко лопара. Двама бяха въоръжени с техните пушки, а другите със сопи и дървени копия. Придружаваха ги десетина грамадни кучета. Лопарите нападнаха най-напред мечката и сравнително бързо успяха да я убият. После завикаха на момчетата да слязат.
Нещастниците видяха, че друго спасение няма, и със свити сърца се спуснаха на земята. Веднага ги вързаха, като предварително им удариха по няколко сопи. После лопарите направиха носилка, натовариха на нея убитата мечка и тръгнаха назад, като тържествено водеха вързаните пленници.
Тъжно вървяха момчетата, много за малко се радваха на свободата си. Очите на Харолд бяха пълни със сълзи. Дори по-търпеливият и сдържан Хари вървеше с ниско наведена глава и дълбоко умислен.
Като стигнаха в катуна, веднага ги разделиха в различни колиби и дълго време ги държаха затворени, без да ги пускат навън.