— Наистина е така — каза Хари. — Ако вие, господин Стюарт, бяхте започнали постоянно да ме ругаете и наказвате, аз едва ли бих ви слушал. Може би щях да си давам вид, че ви слушам, но в душата си щях да ви проклинам така, както сега ви обичам и уважавам.
Момчето с насълзени очи подаде ръка на своя учител, който я стисна приятелски.
— Много ми хареса беседата ви за Олаф — каза Харолд. — Дали, господин Стюарт, цялата история е така интересна? Аз мислех, че като учебен предмет е твърде отегчително нещо.
— Зависи от това как я преподават. Историята може да се преподава така, че никога да не дотегне, и колкото повече я изучавате, толкова по ще искате да знаете нови и нови неща.
Ето, в такива разговори нашите пътешественици прекараха времето си до пълното оздравяване на Хари и момчетата се проникваха от все по-голямо н по-голямо уважение към своя наставник.
Четвърта глава
В ГОРАТА
Когато Хари напълно оздравя, тримата млади англичани благодариха на добрите си хазяи за гостоприемството и тръгнаха отново на път. Те вървяха пеш и искаха така да стигнат чак до самия Берген. Този начин на пътуване им се струваше особено приятен, тъй като можеха да не бързат и да минават откъдето си искат. Те често спираха в разни селца и полски къщички. Навсякъде ги приемаха добре и ги гощаваха с каквото има.
Стюарт и по пътя разказваше на своите възпитаници различни епизоди от историята, запознаваше ги с по нещо и от естествените науки и с удовлетворение забелязваше, че интересът, с който го слушат момчетата, не отслабва.
Хари и Харолд се надяваха всяка минута да срещнат вълк или някое друго животно, по което биха могли да опитат пушките си. И наистина, веднъж чуха някакъв шум. Хари бързо изтегли предпазителя и извика на брат си:
— Харолд, приготви се, ей сега ще излязат вълци! Чуваш ли как вият?
Харолд го послуша и двамата тръгнаха с трескаво очакване срещу усилващия се шум.
Стюарт се ослуша, разбра каква е работата и с усмивка каза на своите спътници:
— Тези вълци не могат да се местят от леговищата си, да отидем ние по-скоро при тях.
Момчетата учудено погледнаха своя наставник и заинтригувани от думите му, удвоиха крачките си. Колкото по-напред отиваха, толкова шумът се чуваше по-силно и по-ясно, докато се превърна в силен екот. Развълнувани, с биещи до пръсване сърца, те се промъкнаха през високия гъст храсталак и спряха, омаяни от величествена гледка.
Грамаден водопад се спускаше от такава височина, че на доста голямо разстояние около него имаше мъгла от водни пръски. Великолепното природно явление накара и тримата да притихнат за няколко минути от възторг. Те не можеха да снемат очи от водата, която се хвърляше от шеметната височина и играеше на слънцето с всичките цветове на дъгата. Гледаха, докато очите им се измориха.
— Ах, колко е хубаво! — извика Хари, който пръв се опомни.
— Какви вълци! — пригласяше му Харолд. — Какво великолепие! Наистина, трудно е да откъсне поглед човек от такова чудо, нали, господин Стюарт?
— Да, Джери, имаш право! — отговори настойникът, като продължаваше да се любува на гледката.
Те насядаха край водопада и дълго се взираха в играта на шумната вода.
— Има ли в Норвегия още такива водопади? — попита Харолд.
— Да, много са, както обикновено във всяка планинска страна. Но този навярно е един от най-големите — отговори Стюарт.
Нашите пътници не усетиха кога се мръкна и чак тогава се за приготвяха да продължат пътя си. През деня сравнително лесно се ориентираха, макар да се отклоняваха от пътя, но сега се оказа по-трудно. Въпреки че вечерите в северните страни противоположно на южните са много по-продължителни и нощите често са твърде светли, в гората ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Тримата, като се полутаха известно време, разбраха, че са се заблудили — никъде не се виждаше път, отвсякъде ги заобикаляше безкрайна гора.
— Като че ли се загубихме — каза най-после Стюарт.
— Колко се радвам! — извика Харолд. — Ще пренощуваме тук, хубавичко ще се наспим под тези борове. А сега съм гладен и доста изморен.
— А вълците? — подсети го Хари.
— Имаме си пушки!
— Да, но да не мислиш да бдиш цяла нощ с пушката си?
— Може да се редуваме…
— Оставете този разговор — прекъсна ги Стюарт. — Срещу вълците има по-добро средство от вашите пушки.
— Какво? — в един глас попитаха момчетата.
— Огънят! Ще накладем голям огън и ще го поддържаме до сутринта. Това не е трудна работа — нощите тук са къси. Лошото е, че наистина няма какво да ядем.
— Може да сварим супа — предложи Хари. — В чантата си имам булгур, а у Харолд е бульонът.