— Не знам какво да правим — хълцаше Лира. — Това не ни е по силите, Пан, не можем…
Тя се вкопчи в него и го залюля с невиждащ поглед, а воплите й отекнаха над бялата пустош.
— А дори и госпожа Колтър първа да стигне до него, това няма да го спаси, защото тя ще го върне в Болвангар или ще стори нещо още по-лошо, а мен ще ме убият за отмъщение… Защо причиняват това на децата, Пан? Толкова ли ги мразят, че искат да ги разкъсат на части? Защо го правят?
Панталеймон не можеше да й отговори, можеше само да се притисне още по-силно до нея. Лека-полека бурята от чувства се уталожи и Лира започна да се съвзема. Беше премръзнала и уплашена, но вече приличаше на себе си.
— Иска ми се… — започна тя и млъкна. Можеше да иска много неща, но само с искане нищо нямаше да постигне. Още веднъж си пое конвулсивно дъх и беше готова да продължи.
Луната вече беше залязла и небето на юг беше непрогледно тъмно, макар и изпъстрено с милионите светлинки на звездите, набодени като диаманти върху черното му кадифе. Ала стотици пъти по-ярка беше светлината на Аврора. Лира никога не я беше виждала толкова сияйна и покъртителна — с всяко потрепване небето се изпълваше с нови чудеса от светлина. А зад тънкия й люлеещ се тюл сияеше обленият от слънце град, ясен и непоклатим.
Колкото повече се изкачваха, толкова по-просторна се откриваше пред тях равнината. На север се ширеше замръзналото море, бяло, гладко и безкрайно, само на места прорязано от острите зъбери на окованите в леда айсберги, безлико, безжизнено и безцветно, по-студено и неприветливо от всичко, което Лира можеше да си представи. На изток и на запад се извисяваха безредните грамади на други планини с пробождащи небето остри върхове, обрулени от вятъра. На юг се простираше пътят, по който бяха дошли, и Лира се загледа с копнеж нататък, мечтаейки да зърне своя скъп приятел Йорек и отряда му, но сред бялата пустош на равнината нищо не помръдваше. Не се виждаше дори обгореният скелет на цепелина й обагреният в червено сняг около телата на мъртъвците.
Панталеймон излетя, превърнат в бухал, изви се в небето и се спусна, за да кацне на ръката й.
— Точно оттатък върха са! Лорд Азриел е извадил всичките си инструменти, а Роджър не може да помръдне…
В този миг Аврора затрептя и избледня като догаряща лампа, само за няколко мига изчезна и от нея не остана и следа. Ала в здрача Лира долови присъствието на Праха, въздухът сякаш беше пълен с тъмни помисли, като още неродени мисли.
В обгърналия ги мрак се чу детски вик:
— Лира! Лира!
— Идвам! — изкрещя тя и се втурна нататък със сетни сили, като се препъваше и падаше в призрачно белеещия сняг.
— Лира! Лира!
— Ето ме! — изхъхри задъхана. — Идвам, Роджър!
Панталеймон се променяше светкавично — ставаше лъв, хермелин, орел, дива котка, заек, саламандър, бухал, леопард — всичко, в което се беше превръщал някога, цял калейдоскоп от форми сред Праха…
— Лира!
В този миг тя достигна билото и ставащото се откри пред погледа й. Лорд Азриел усукваше два кабела, водещи към преобърнатата шейна, върху която бяха наредени батерии, различни съдове и уреди, вече покрити с тънка коричка скреж. Беше облечен в дебели кожи, а една газена лампа озаряваше лицето му. До него беше приседнал като сфинкс демонът му. Красивата му петниста козина искреше, опашката му леко потупваше по снега.
В устата си леопардът държеше демона на Роджър.
Малкото създание се гърчеше, блъскаше се и се извиваше. В един миг беше птица, после куче, котка, плъх и отново птица. Надаваше неистови писъци към Роджър, който беше на няколко метра и се бореше с разкъсващата болка, а от устата му излизаха сподавени ридания. Роджър викаше демона си, после Лира. Момчето изтича до лорд Азриел и го дръпна за ръката, но той го блъсна грубо настрана. Роджър опита отново, плачеше, молеше се и ридаеше, но мъжът го събори на земята и повече не му обърна внимание.
Бяха застанали на ръба на една скала, а пред тях се простираше само бездънен мрак. На стотици метри под тях се ширеше замръзналото море.
До този миг само звездите осветяваха зловещата сцена, но после лорд Азриел съедини кабелите и Аврора внезапно блесна и заискри в цялото си великолепие — сияйна, трептяща, ликуваща.
Той я беше подчинил…
Или черпеше енергия от нея, защото на шейната се виждаше макара с намотан кабел, който отиваше право в небето. От мрака внезапно долетя гарван и Лира разбра, че е демон. Лорд Азриел имаше за помощничка вещица и тъкмо тя беше изтеглила кабела в небето.
И сега Аврора сияеше в целия си блясък.
Той беше почти готов.