Болна ли е била Грейс? Чудя се. Заради това ли е трябвало да напусне работа? На едно и също място ли са работели? Може би фабриката за дамско облекло, спомената от господин Спери, която била собственост на заможното семейство Джилет. Но защо и двамата е трябвало да се отказват от работата си? Нямаше логика.
„… Честър, не знам дали ще разбереш колко съжалявам за неприятностите, които ти причинявам. Знам, че ме мразиш, и не те виня за това. Животът ми е съсипан, а отчасти и твоят. Разбира се, че е по-лошо за мен, ти и останалите сигурно мислите, че вината е моя, но аз не приемам нещата така, просто не мога, Честър. Толкова пъти казах не, скъпи. Останалите не знаят това, но няма значение. Сестричката ми дойде преди минута с букет маргаритки в ръце и ме попита дали искам да си узная късмета. Аз й казах, че вече е написано какво ще стане с мен…“
Погледът ми се връща отново на реда, на който пише „Толкова пъти казах не, скъпи“… и ахнах, защото и аз бях казвала „не, скъпи“ и най-сетне ми стана ясно защо Грейс беше толкова разстроена. Била е бременна — с бебето на Честър Джилет. Затова е трябвало да се откаже от работата си и да се върне у дома. Затова е чакала така отчаяно да дойде и да я отведе. Преди коремът й да е пораснал и всички да разберат.
Тогава се замислям за още нещо… за това, че единствено аз в целия свят знам това.
Сгъвам писмото, пъхвам го обратно в плика и поглеждам през прозореца. Толкова е тъмно, няма и помен от зазоряване.
Ейда казва, че ако нарушиш обещание към мъртвец, той ще те преследва.
И да спазиш обещанието, пак ще те преследват.
Зло-у-ми-съл
Беше събота, любимият ми ден от седмицата, защото тогава работя в библиотеката на госпожица Уилкокс. Тъкмо бях изтичала нагоре по задните стълби на къщата й до верандата и се канех да почукам, когато чух гласове отвътре. Силни, гневни гласове.
— Ами баща ти? А Шарлот? А Иверсън Младши? Такъв срам! Не могат да се покажат на публично място. Не се ли замисли за тях, Емили? — Беше мъжки глас.
— Те не са деца. Ще се справят. Анабел се справя. — Това беше гласът на госпожица Уилкокс.
Вдигнах ръка да почукам, но я отпуснах отново. Госпожица Уилкокс ме очакваше и имах много работа, но това явно беше личен разговор и реших, че може би ще предпочете да се върна по-късно. Не знаех как да постъпя, стоях там и се колебаех.
— Как ме откри? На кого плати да ме издаде? И колко?
— Емили, просто си ела вкъщи.
— При какви условия, Теди? Като те познавам, ще има условия.
— Няма да има повече драсканици и глупости. Ще се прибереш у дома и ще поемеш задълженията и отговорностите си. Ако го направиш, обещавам ти да направя всичко по силите си и да забравя случилото се.
— Не мога. Знаеш, че не мога.
Настъпи кратко мълчание и после мъжът заговори отново. Вече не крещеше. Тонът му беше тих и спокоен и това го правеше още по-плашещ.
— Постъпката ти беше не само срамна и оскърбителна, Емили, тя беше неморална. „Погребална песен“ не трябваше да бъде писана, да не говорим за издаването й. Антъни Комсток лично се е намесил. Знаеш ли кой е той?
— Кралят на ябълковото пюре?
Не знаех, че госпожица Уилкокс може да се държи така пренебрежително. Не ми се струваше редно. Не и в присъствието на ядосан мъж.
— Той е секретар на Дружеството за борба с покварата. Унищожавал е хора, като ги докара до самоубийство. Никога не съм си представял, че ще видя името ти наред с тези на извратени и отдадени на порнография.
— Не съм нито извратена, нито отдадена на порнография, Теди. Знаеш това. Противният господин Комсток също го знае.
— Той казва, че си порочна. А щом Комсток каже нещо, всички го слушат. Ужасно накърняваш имената Уилкокс и Бакстър, Емили. Ако откажеш да потърсиш помощ, аз ще я потърся вместо теб.
— Какво искаш да кажеш, Теди?
— Изразих се пределно ясно.
— Не, не си, по дяволите. Поне веднъж в живота си имай кураж. Кажи какво имаш предвид.