Дори и да не вярва особено в успеха.
— Веднага след пристигането ми в Рисберг — обърна той внимание на магьосниците — вие ме представихте на Ортолан и на всички магове с висш ранг. Дори и да се предположи, че виновният за практикуването на гоеция и за масовите убийства не е бил сред тези магове с висш ранг, новината за присъствието на вещер в замъка трябва да се е разнесла. Вашият престъпник, ако има такъв, веднага ще разбере защо е нужно това, веднага ще се стаи, ще прекъсне всякаква дейност. Напълно. Или ще изчака да си тръгна и тогава ще я възобнови.
— Ще инсценираме, че си тръгваш — каза Пинети. — По-нататъшното ти пребиваване в замъка ще бъде тайно. Не се притеснявай, съществува магия, която ще гарантира секретността на това, което трябва да остане в тайна. Повярвай ми, ще можем да използваме тази магия.
— В такъв случай ежедневното патрулиране, вашата задача, има смисъл?
— Има. Върши си работата, вещерю. Не се безпокой за останалото.
Гералт си обеща тържествено да не се безпокои. Но съмнения имаше. И не се доверяваше напълно на магьосниците. Той си имаше свои подозрения.
Но не възнамеряваше да ги разкрива.
На Плохачова просека бодро удряха брадви и скърцаха триони, миришеше на прясна дървесина и борова смола. С активното изтребване на гората тук се занимаваше дървосекачът Плохач с голямото си семейство. По-възрастните членове на семейството сечаха и режеха, по-младите отсичаха клоните от дънерите на повалените дървета, най-малките носеха сухи клонки. Плохач видя Гералт, заби секирата си в един пън, избърса челото си.
— Здравейте. — Вещерът се приближи. — Как е при вас? Наред ли е всичко?
Похач го изгледа продължително и навъсено.
— Зле е — обади се най-накрая.
— Защо?
Плохач мълча дълго.
— Откраднаха ми трион — изръмжа той най-накрая. — Откраднаха ми трион! Как ви се струва? За какво яздите из сечищата, господине, а? А Торквил със своите за какво се мъкне из гората, а? Уж патрулирате, а? А крадат триони!
— Ще се заема с това — гладко излъга Гералт. — Ще се заема с тази работа. Всичко хубаво.
Плохач се изплю.
На следващата просека, този път Дубкова, всичко беше наред, никой не беше застрашавал Дубкова и като че ли не бяха откраднали нищо. Гералт дори не спря Плотка. Той се насочи към съседното селище. Наричано Варилня.
Придвижването между селищата ставаше по горски пътища, разрити от колелата на каруците. Гералт често се натъкваше на впрягове, както натоварени с горска продукция, така и празни, пътуващи, за да бъдат натоварени. Срещаше групи пешаци, движението беше удивително активно. Дори в дълбините на гората рядко беше напълно безлюдно. Над папратите, като гръб на нарвал над морските вълни, изведнъж се появяваше задницата на жена, навела се да бере плодчета или други горски дарове. Между дърветата понякога с рязка походка сновеше нещо, по контури и облик наподобяващо зомби, но всъщност се оказваше старец, търсещ гъби. Понякога нещо с бесни викове разкъсваше храсталака — това бяха деца, утеха за дървосекачите и въглищарите, въоръжени с лъкове, направени от клони и върви. Изумително беше колко вреда може да се нанесе на природата с толкова примитивно оборудване. И беше плашеща мисълта, че някога тази орда ще порасне и ще се сдобие с професионално оборудване.
Селището Варилня, където също цареше тишина и нищо не пречеше на работата и не заплашваше работещите, беше получило толкова оригиналното си наименование заради факта, че тук се вареше поташ, полезен за производството на стъкло и сапун продукт. Поташът, както обясниха на Гералт магьосниците, се получавал от дървесна пепел, каквато имало много в района. Гералт вече беше посещавал — и се канеше да посети и днес — намиращите се наблизо селища на въглищари. Най-близкото се наричаше Дъбровец и пътят към него минаваше край голямо струпване на огромни многовековни дъбове. Дори по пладне, при безоблачно небе, под дъбовете винаги падаше мрачна сянка.
Точно при тези дъбове почти преди седмица Гералт беше срещнал за първи път констабъл Торквил и неговия отряд.
Когато изскочиха в галоп иззад дъбовете и го обкръжиха от всички страни, със зелените си маскировъчни униформи и с дълги лъкове на гърбовете, Гералт първоначално ги взе за Лесничеите, членовете на прочутата доброволна паравоенна формация, наричащи себе си Пазителите на гората и занимаващи се с ловуване на не-хора, главно елфи и дриади, и убиването им по изтънчени начини. Случваше се Лесничеите да обвинят скитащите се из гората в заговор с не-хората или търговия с тях, като и за двете неща ги заплашваше линчуване, а доказването на невинността беше трудно. Неочакваната среща при дъбовете се оказа толкова опасна, че Гералт въздъхна с дълбоко облекчение, когато научи, че зелените конници са пазители на реда в изпълнение на своите задължения. Командирът им — мургав тип с пронизващ поглед, — който се представи като констабъл на служба при съдебния пристав на Горс Велен, рязко и настойчиво поиска Гералт да съобщи какъв е, и когато вещерът го направи, пожела да види вещерския знак. Медальонът с озъбения вълк не само че беше признат за задоволително доказателство, но и предизвика възхищение сред пазителите на реда. Уважението, както се оказа, се разпространи и върху самия Гералт. Констабълът слезе от коня, помоли вещера да стори същото и го покани на разговор.