— Ти какво правиш? — попита го Патрик. — Между другото, защо ми се обади?
— Заради Роуз — изпъшка той. — Всички сме много разтревожени, да не говорим за Лили.
— Пак ли сърцето?
— Не. Едуард е поискал съдебно разпореждане за ДНК-експертиза на Роуз.
— Не трябва да го допускаме близо до нея, това е сигурно!
— Знам, но изслушването е след два дни. Нуждаем се от някакво чудо, за да го спрем.
— Какво предлагаш?
Лиам беше обмислил всичко и имаше готов план.
— Ето, какво имам предвид — каза той и му обясни.
Патрик го изслуша внимателно и предложи някои идеи, които беше обмислял още при случая „Мара“. Даде му имена на хора, които можеха да бъдат полезни, и двамата решиха да потърсят услугите на Джо Холмс. Той можеше да издири свидетелите, които им трябваха за съда.
— Аз също ще дойда — завърши Патрик.
— Ще успееш ли?
— Ще направя всичко възможно! Изпълнението на Мариса и Сам е утре вечер. Ще тръгна веднага след това и ще карам дяла нощ. Надявам се да пристигна навреме.
— Благодаря ти, Патрик! — каза тихо Лиам.
— Разбрахме се! — отсече той. — Сега ще затварям, не искам да изпусна рехабилитационния център.
— Веднага ще звънна на Джийн — обеща доктор Нийл.
Те затвориха. Лиам се обади на приятеля си, който за щастие беше все още в центъра, и го предупреди за двете болни тюленчета, които пътуваха към лечебницата.
„Хвани белия“ — припомни си той думите на Лафарж от телефонния разговор и някакво червейче зачовърка в мозъка му. „Не може да е истина“ — каза си. Или можеше? Цяла вечер не беше виждал Нани. Втренчи се в тъмния залив и затаи дъх, за да улови и най-малкия шум, който би могъл да идва от нея — плясък на опашката й или звук от гмуркането й във водата, но не чу нищо.
„Хвани белия“.
Дали не ставаше дума за… Лиам още веднъж се взря в морето със свито сърце. Наведе се над парапета на верандата и изследва внимателно всеки сантиметър от водната повърхност. Тревожното чувство се засили и той се отдръпна. Наложи си да забрави за белия кит, да забрави дори и за предстоящата битка в съда, да се качи в спалнята и да притисне Лили в обятията си.
Двайсет и четвърта глава
На другата сутрин Патрик проведе дълъг телефонен разговор с Джо Холмс от щатския отдел на ФБР в Кънектикът. Беше неделя и той го откри в дома му в Хабърд Пойнт.
Двамата говориха близо час и уточниха всички детайли по плана на Лиам. Патрик му продиктува адреса, който пазеше от години, и приятелят му пое грижата за свидетелите. Преди да прекъснат, му спомена за Жилбер Лафарж и за летовището „Морски каньон“.
— Спасяването на морските видове не е най-силната ми страна — отвърна Джо, — но ще направя каквото мога за Лиам.
— Мислех, че можеш да се свържеш с някой колега в Канада — каза Патрик, — да видим дали не могат да се намесят там. Ако беше видял тези малки тюленчета…
— Добре, добре, ще видя какво мога да направя — прекъсна го приятелят му, — но главното си остава да открия онази свидетелка. Дано се съгласи да ни съдейства.
— Знам, че е удар в тъмното, но ако стане, ще дадем коз в ръцете на Лили. Идеята е на Лиам, но ми се щеше да е моя.
— Не очаквай интересни идеи от пенсионер — захили се Джо, но отново стана сериозен. — Ако успеем, ще обърнем процеса.
— Май станаха много „ако“ — измърмори Патрик, пожела му успех и затвори.
Имаше достатъчно време да се приготви за път. Щеше да тръгне вечерта, когато пътищата не са толкова натоварени. С помощта на сирената и полицейските светлини щеше да пристигне в Кънектикът навреме, за да подкрепи приятелите си. Съдът започваше работа късно, изслушването надали щеше да започне преди десет, когато според него той вече трябваше да е при тях. Така че засега влезе в хотела, готов да помогне на Ан за най-важния ден на фестивала. Беше предложил услугите си още снощи.
— Наистина ли имаш време? — зарадва се тя. — Днес ще бъде най-натоварено. Очакваме пълен автобус от Халифакс, а заради изпълнението на нашата Мариса ескимоските ни приятелки вече са потеглили от планината и скоро ще бъдат тук.
— Какво се помайваме тогава! — потри ръце Патрик.
Ан го снабди с чук и пирони и той се присъедини към бригадата от доброволци, която вече работеше на поляната. По време на едномесечния фестивал участниците отпадаха един по един и за финала бяха останали само няколко състава, които днес щяха да се състезават за почетни звания и, разбира се, за голямата награда. Патерик и останалите работници трябваше да добавят още един ред за сядане, за да направят място за журито и за публиката.