— Преди време можеше и да стане, но вече не свиря. Трябва ли да ви познавам?
— Не, не ме познавате — отвърна Патрик леко смутен.
— Тогава?
— Аз съм приятел на сестра ви.
— Тя добре ли е? А Грейси?
— Добре са — побърза да я успокои той, — макар че аз мисля за Грейси като за Джесика.
Тя присви очи и го огледа от глава до пети. Сетне стисна устни и хвана дръжката на вратата, готова да я затвори.
— Какво искате?
— Мариса ви очаква в Кейп Хоук — каза той. — Не сте си направили труд да й пишете, че сте се върнали от Перу, и тя седи пред компютъра, и чака да й се обадите, че сте добре и че вече сте на път към Нова Скотия.
— Това засяга само мен и сестра ми. — Гласът й затрепери от вълнение. — По-добре си вървете!
— Моля ви, Сам!
Тя почти затвори вратата и застана така, че той да не може да види лицето й, но нямаше как да заглуши острото и забързано дишане и Патрик разбра — тя се бореше със себе си.
— Вие… интимен приятел ли сте й?
— Не, само приятел — отговори той, изненадан от директния въпрос.
Тя продължаваше да се колебае. Той вече беше изгубил надежда, когато Сам отвори вратата и го покани вътре.
Стаичката, в която го въведе, беше миниатюрна. Той се насочи към малък диван и маса с два стола. Сам му посочи единия от тях и седна срещу него. „Седна“ не беше точната дума, просто се подпря на ръба на стола, сякаш все още се колебаеше дали постъпва правилно. Патрик огледа помещението. Стените бяха украсени с най-различни знамена, ярки килими и одеяла — сувенири от местата, където беше пътувала. Цигулката беше поставена на най-горния рафт на библиотечния шкаф, явно не я използваше често.
На една от стените имаше снимки и на някои от тях той разпозна Мариса. Въздъхна дълбоко и се обърна към Сам:
— Сигурно двете сте живели тук, преди Мариса да се омъжи? — попита и си припомни какво му беше разказал Джак.
— Да. Тя първа се нанесе тук. — Сам посочи към една елегантна масичка от махагоново дърво, отрупана с красиви вещи. — Това сребърно ковчеже ни е от баба. Свещникът и кристалният бухал са на Пати. Купи ги веднага щом го нае, за да внесе малко уют в обстановката. Бухалът трябваше да показва, че тук живее вече пораснал и улегнал човек. На другата година дойдох и аз, за да бъда близо до сестра си. И медицинска сестра станах заради нея.
— Значи Мариса е била вашият пример за подражание?
— Да.
— Тя много тъгува за вас, Сам.
Саманта наведе глава. Патрик я погледна и едва сега осъзна колко много си приличат двете сестри. Същият овал на лицето, същите високи скули и нежна, осеяна с лунички кожа. Но Мариса имаше тъмна червеникавокафява коса, а тази на Сам беше светла, с медни отблясъци.
— Оценявам усилията ви — каза тя, — но вие не разбирате…
— Обяснете ми!
Жената наклони глава, разтвори устни и Патрик си помисли, че ще го среже, ще му каже да не си пъха носа в чужди работи, но тя не го направи:
— Как мога да обясня на някого, който не знае каква беше сестра ми преди години? Тя беше… жена и половина. Трябваше да я видите тогава — по цял ден не подгъваше крак, непрекъснато беше между болните, но това не й пречеше вечерта да изправи публиката на крака с виртуозните си изпълнения. Беше много талантлива. Знам, че това е трудно за разбиране от човек, който не е запознат, но тя можеше да направи интравенозна инжекция, без да усети пациентът. Успяваше да разсмее децата, докато лекарят зашива раните им. Обичаше пациентите и те й отвръщаха със същото.
Патрик си спомни сърдечната усмивка на Мариса и повярва на всяка дума.
— Тя беше една от основателките на „Хоризонт“, клиника за социално слаби майки с деца, в която работим на доброволни начала. Грижим се за хора, които нямат средства за лечение. Намира се на ъгъла до болницата.
Сам се втренчи в обувките си и взе да ги оглежда, сякаш ги виждаше за пръв път. Когато вдигна глава, очите й блестяха от сълзи.
— Толкова много се гордеех с нея — прошепна тя.
— И вие продължихте нейната работа?
— Някой трябваше… — започна.
— Понеже Мариса спря работа?
От устата й излезе нещо средно между ръмжене и смях:
— Мариса! Това име ни караше да се смеем. Напомняше ни за една пиянска вечер в Париж. Боно измисли това име…
— Не вярвам, че го е избрала заради онази нощ.
— Не, разбира се! — тръсна глава Сам. — Каква ирония! Да знаеш всичко за механизма, по който насилниците оплитат жертвите си, и самата ти да паднеш така наивно в мрежите на такъв тип. На практика в „Хоризонт“ с нея правехме точно това, помагахме на жени, които са наранявани от съпрузите си — физически и душевно.