— Били ли сте някога на фестивала в Кейп Хоук? Състезанието между изпълнителите ще бъде много оспорвано. Сестра ви мечтае да се включи в битката заедно с вас. Смятате ли, че това е жена, която се страхува от сянката си?
— Няма да отида! — заяви тя.
Патрик въздъхна. Сам се заинати и той разбра, че е безсмислено да спори. Стана, хвърли още един поглед към снимката на Мариса и реши да опита още веднъж:
— Имате ли касетофон?
— Защо? — сепна се тя.
Той не отговори. Жената сви рамене и посочи към барчето, Патрик й подаде касетата, тя го погледна неразбиращо, но я сложи в гнездото, натисна копчето и внезапно стаята се изпълни с музика и паднали ангели:
От очите й рукнаха сълзи. Патрик също избърса очите си, но Сам не му обърна внимание, сякаш беше забравили за него. Заслушана в песента, тя плъзна поглед към снимката на Мариса и после към цигулката.
Патрик се прокашля и й подаде визитката си:
— Обадете ми се, ако промените решението си. Заминавам за Кейп Хоук след няколко дни.
— Благодаря. — Тя пое картичката и я остави на масата, без да я погледне.
Патрик искаше да си вземе касетата, но се поколеба. Сам не му я предложи, явно се нуждаеше от нея. Той сви рамене, измърмори едно „довиждане“ и слезе по стълбите под втренчения поглед на зелените очи. „Падналите ангели“ пееха и свиреха и тяхната музика продължаваше да звучи в ушите му дори и след като потегли с колата си.
Дванайсета глава
Лили се прибра от болницата и реши да поплува, за да даде възможност на нервите си да се отпуснат. Солената вода освежи тялото и ума й. Отпусна се във водата и си представи, че вълните идват от изток, от Атлантическия океан, следователно са минали през Роуд Айланд. Харесваше й да си мисли, че по някакъв начин водата я свързва с Лиам и Роуз.
Около нея плуваха огромни рибни пасажи, перките им докосваха ръцете, краката и цялото й тяло, но тя не се опита да ги избегне. Може би те бяха част от феномена на Призрачните планини. А може би й даваха знак, че Нани е наблизо. Тя затвори очи и си намисли, че ако види любимката на Роуз, ако я зърне само за миг, всичко ще се нареди. Трябваше й някакво чудо, например бял кит в тези южни морета, за да повярва, че всичко ще завърши добре.
Излезе от водата, изкачи каменистия склон и седна на стълбите на верандата. От улицата се чуха гласове и сърцето й отново подскочи. Дали не беше Едуард? Нямаше никакво съмнение, че той ще се върне, въпросът беше кога. Взря се напрегнато в здрача и позна Тара и Бей, които се зададоха по пътя, влязоха в двора и тръгнаха по алеята между розовите храсти. И двете бяха с шорти и маратонки, в ръцете си държаха ракети за тенис.
— Време е да изпробваме бекхенда ти — извика Тара. — Пазиш ли си ракетата?
— Вече се стъмва, момичета — огледа се Лили.
— Една от големите промени в Хабърд Пойнт, след като ни напусна — обади се Бей, — е електрифицирането на корта.
— Хайде, не си търси извинения! — настоя другата и приятелка. — Тръгвай с нас!
Лили нямаше желание да играе тенис. Бдението около леглото на Мийви беше отнело силите й, освен това Роуз и Лиам й липсваха толкова много, че усещаше физическа болка в гърдите.
— Не мога — поклати глава тя.
— Лили, ако има някаква промяна в състоянието на Мийви, ще те намерят на клетъчния телефон — каза Тара.
— Лиам също ще се обади, ако Роуз се нуждае от теб.
„Ако Роуз се нуждае от теб…“ Тя беше сигурна, че дъщеря й се нуждае от нея всяка минута, също както и тя се нуждаеше от нея. Защо ги отдели от себе си тогава?
— Няма да се бавим — добави Бей. — Ще поиграем половин час и се връщаме.
— Тъкмо ще се умориш и ще спиш по-добре — задърпа я за ръката Тара.
— Добре, добре! Само да се облека и да намеря ракетата.
След десетина минути трите жени се отправиха към игрището с ракети в ръце. Нощта падаше над Хабърд Пойнт и уханието на рози и здравец се смесваше с мириса на море. Морският бриз носеше хлад и напомняше, че август е към края си и скоро септември ще доведе есента. Звездите вече надничаха между клоните на високите борове, а прозорците на къщите светваха един по един.