С всяка крачка Лили се чувстваше все по-млада и скоро се остави на илюзията, че отново е дете, което броди из улиците на Хабърд Пойнт с двете си приятелки, че баба й е здрава, обича я и винаги ще бъде до нея. И нищо лошо не можеше да й се случи.
Игрището беше пусто. Бяха си същите асфалтови кортове, които помнеше от детството. Както винаги основата беше във вода, тъй като игрището беше построено необмислено в ниската част на града. Асфалтът непрекъснато се напукваше и всяка година общинската строителна бригада го кърпеше. Тара се надигна на пръсти и отвори дървената кутия, монтирана на един висок стълб. Включи осветлението и наоколо стана светло като ден.
— „Да бъде светлина“ — театрално издекламира тя.
— Не мога да повярвам — плесна с ръце Лили. — Целият плаж се вижда! Колко се е променило всичко! Помните ли как играехме в тъмното? Топката едва се виждаше, но ние продължавахме да се забавляваме.
— И сега ще се забавляваме — прегърна я Бей. — Ще видиш, че не всичко се е променило.
Лили се наведе и се престори, че връзва маратонките си. Не искаше приятелката й да види лицето й. Какво ти забавление, отдавна беше забравила как да се забавлява.
— Предлагам да играем канадска двойка — каза Тара. — Двете с теб срещу Бей.
— Както искаш — отвърна тя.
— Искам да ни покажеш, че царицата на корта се е завърнала — прегърна я Тара и й подаде топката.
Лили отиде до базовата линия. Електрическата светлина хвърляше дълги сенки върху корта. Линиите бяха прясно очертани и бялата боя ослепително блестеше. Бей вече беше на поста си и тупкаше с топката по асфалта. От блатата се чу вик на кукумявка.
— Готови ли сте? — попита Бей. — Започвам!
— Хайде, удряй! — войнствено извика Тара. — Излей си яда!
Бей би сервиз и топката прехвърли мрежата. Лили подложи ракетата си и я върна при Бей, която би към Тара. Удар, и топката се върна. Сърцето на Лили тупкаше бясно. Наведе се, готова да я поеме на свой ред.
Не беше пипала ракета цели девет години, още от времето преди Роуз да се роди, но само след секунди навлезе в играта. Като деца трите играеха всяка вечер, прехвърляха си топката, докато ръцете им отмаляваха до такава степен, че едва успяваха да ги повдигнат. Лили обожаваше тази игра. Участваше всяка година в турнира за Деня на труда и беше трета в ранглистата на гимназията в Блек Хол.
Туп! Туп!
Беше намерила връзка с един издател в Ню Йорк, който беше готов да й помогне с издаването на собствено списание за бродерия и модели за гоблени. Смяташе да организира турнир по тенис, с който да ознаменува излизането си на пазара. Искаше да събере жените, които обичаха да бродират, с тези, които обичаха да спортуват. Беше си избрала нова ракета и жълти топки. Първият брой трябваше да излезе през пролетта — април или май. Щеше да помести интервюта с известни тенисистки, да разкаже за приятелките, с които израсна, играейки тенис.
Туп.
Лили отстъпи към базовата линия. Топката дойде и тя я отби с всичка сила. Краката й горяха. Бей удари така, че топката едва не изхвръкна от игрището, но Лили я настигна, използва своя бекхенд и я изстреля като куршум над мрежата. Продължи да замахва все по-яростно, и още, и още. Толкова силно стискаше зъби, че челюстта я заболя. Следващия път Бей я изненада и й подаде високо, но тя се справи. Заби топката в далечния ъгъл. Бей я върна и тя я посрещна с ракетата.
Тара се отдръпна. Сега Лили властваше на корта. Усещаше силата в себе си. Ръката й държеше здраво ракетата, готова да реагира на секундата. Тара беше казала: „Излей си яда“ и тя правеше точно това.
Изкарваше си яда заради всичко, което й беше причинил Едуард, заради всичко, което й беше отнел. Заради Роуз, заради Мийви. За Лиам. За мечтите, които й отне, и за тези, които й останаха. За силата, която все още караше сърцето й да бие, въпреки усилията на Едуард да задуши живота в нея. Спомни си за списанието, което не можа да види бял свят, за годините, прекарани в самота, без приятели, без близки. Спомни си за Лиам и Роуз, които й липсваха толкова много…
— Давай, Лили! — чу тя гласа на Тара.
Продължи да замахва бясно. Вътре в нея нещо ридаеше, не — виеше от болка. Нощта беше тиха, чуваха се единствено викът на кукумявката и шумът от ударите по топката: „Туп! Туп!“ Дъхът излизаше от гърдите й с тежък стон, но Лили не спираше. Опитваше се да намери в себе си онова момиче, което преди много години се забавляваше с приятелките си тук, на същия корт, обичаше живота и вярваше в любовта.