Сърдит на себе си, Патрик караше по обратния път към Хабърд Пойнт. Беше се провалил с мисията и с всеки километър настроението му ставаше все по-мрачно. Знаеше, че трябва да се обади на Мариса, най-малкото да я успокои, че сестра й се е прибрала жива и здрава, но не знаеше как да й го каже, без да я разстрои. На изхода на Блек Хол напусна магистралата и зави по крайречния път. Взе Флора от приятеля си и реши да намине към Лили. Искаше да се увери, че с нея всичко е наред, и да успокои Лиам, но знаеше, че прави всичко това само за да отложи обаждането си в Кейп Хоук.
Скоро спря пред къщата на Мийви и почука на вратата. Никой не му отвори, въпреки че в кухнята светеше и колата беше отпред. Патрик изтръпна. Лили беше изчезвала от тук веднъж, какво й пречеше да го направи пак? После се сети за отпечатъка на палеца върху нагревателя, реши да заобиколи отзад и да се опита да мине през мазето.
Къщата на Мийви беше построена точно на върха на скалистия бряг. Задната й част се издаваше над морето като носа на кораб. Въпреки тъмнината звездите и пълната луна, която вече се показваше от изток, бяха достатъчни, за да намери алеята, която заобикаляше къщата. Докато се провираше между розовите храсти, той хвърли поглед към водата и не можа да повярва на очите си. Взря се по-внимателно. Нямаше грешка, сред вълните имаше нещо грамадно — живо и бяло.
То се надигна от дълбините и застина на повърхността като огромен бял кивот, проблясващ на лунната светлина. Огромен дънер с обелена кора, който се носеше по повърхността с полирана от вълните снага. Внезапно дънерът се размърда и Патрик видя, че бялата маса има очи. Големи, влажни, черни очи.
— Майко мила! — прошепна.
Флора заръмжа, хукна към вълнолома и зашари нагоре-надолу из брега. Морското чудовище не помръдна, явно едрият лабрадор ни най-малко не го смути. Стоеше си там, на около двайсетина метра от брега, и гледаше право към Патрик.
Флора се разлая. Опъна предните си крака и издаде шия към библейското чудовище. Лаят й премина във вой и скимтене.
Патрик беше рибар. Често навлизаше навътре в морето с „Основателна причина“ и хвърляше въдицата. Веднъж улови лефер, който тежеше близо осемнайсет килограма. Но това чудо пред него беше по-голямо от всичко, което беше виждал досега. Трябва да беше дълго около четири метра. Такова нещо беше виждал в аквариумите във Вашингтон и Кейп Хоук и нямаше обяснение как един бял кит може да се озове тук.
Когато преди месец отиде в Нова Скотия, Роуз и Лили му разказаха за Нани и как я засекли в Бостън по времето, когато били там за поредната операция на момичето. Можеше ли да ги е последвала и тук, в Хабърд Пойнт? Или беше част от морската аномалия, за която му беше споменал Лиам?
Откъдето и да беше дошло, явно не бързаше. Стоеше си там, продължаваше да го гледа с големите си очи и да кара сърцето му да бие като барабан в гърдите. От своя страна Флора незнайно как успя да установи мир с белия кит. Легна на вълнолома, изплези език и задиша тежко, но страхът й беше отминал.
Това беше необяснимо, Патрик се озадачи от поведението на кучето и отново се вторачи в бялото същество. И стана нещо още по-необяснимо — колкото повече го гледаше, толкова по-леко му ставаше, спокойствието се разля по цялото му тяло. Усети блаженство, каквото не бе изпитвал от години. Голямата риба излъчваше мир и красота, очите й гледаха така, сякаш зад тях се криеше душата на добър човек, приятел, който беше тук, за да му вдъхне кураж. Изведнъж Патрик разбра какво трябва да направи. Извади мобилния телефон и набра номера, с който не се свързваше често, но беше запечатан завинаги в паметта му.
— Ало? — обади се тя.
— Мариса! Аз съм, Патрик.
— Здравей, Патрик! — звънна гласът й.
— Трябваше да те чуя, Мариса — заговори той. — Днес ходих в Балтимор.
— Ох! — трепна гласът отсреща. — Градът, в който живеехме със Сам, преди да се омъжа. Тя скоро ще си е вкъщи, освен ако не дойде направо на фестивала.
— Мариса! Бях на гости на Сам.
— Но тя е още в Перу!
Патрик отново потърси белия кит. Тъмните човешки очи го гледаха с нежност и разбиране. Чудеше се как по-внимателно да й поднесе новината. Хвана мобифона с две ръце, както би държал ръката й, ако сега беше до нея:
— Вече си е вкъщи.
Последва дълга пауза и после едва чуто: „Не!“
— Съжалявам! — глухо каза той. — Върнала се е миналата седмица.
— Защо не ни се обади? — прошепна тя.
Патрик стисна очи. Спомни си зачервеното от вълнение лице на Сам, святкащия поглед, докато говореше за Мариса, и си призна, че няма сили да й предаде разговора си с нея. Не искаше да я нарани.