— Много е заета в момента — смънка. — Пътуването, отчетите и всичко…
— Каза ли нещо за Грейси… Джесика?
За пръв път, откакто се познаваха, Мариса направи грешка и спомена истинското име на дъщеря си. Той се направи, че не е чул, и небрежно подхвърли:
— Не знаех, че Сам й е кръстница.
— Сестра ми е единственият човек, на когото бих поверила тази отговорност.
— Тя обича Джеси — увери я той. — Обича и двете ви.
— Тя ли ти го каза?
— Не беше нужно. Цялата къща е пълна с твои снимки. Видях медния свещник и кристалния бухал.
— Мислех, че ги е изхвърлила… че иска да забрави за нас.
— Как би могла! — възкликна той. Искаше му се в този миг да е до нея и да я държи в прегръдките си. — Никой не би могъл да те забрави, Мариса! — И замълча, заслушан в ехото на собствените си думи. Имаше ли тя представа колко много означаваше за него? Щеше му се да й каже как мечтае да слуша нейните песни ден и нощ, как непрекъснато я сънува и колко отчаяно иска да й върне сестрата.
— Патрик, оценявам това, което се опита… Не беше длъжен да го правиш, имам предвид да се виждаш с нея — изрече Мариса. — Това означава много за мен, дори и ако…
— Не се предавай, Мариса — настоя той. — Дай й малко време да обмисли нещата. Тя е червенокоса, забрави ли? Ние, червенокосите, сме упорити, запъваме се като магарета на мост.
Мариса се засмя и той усети, че камъкът, който го затискаше още от Балтимор, пада от плещите му. Усмихна се за пръв път от няколко дни насам.
— Познай какво виждам в момента! — каза той.
— Нямам представа.
— Един голям бял кит. Можеш ли да повярваш — кит край бреговете на Кънектикът! Седи на двайсет метра от мен и ме гледа право в очите.
— Да не би да е Нани? — удивено попита тя.
— Мисля, че е тя. Но защо е дошла чак тука?
— Вероятно заради Роуз.
— Заради Роуз… — повтори Патрик и отново се вторачи в кита, който не сваляше очи от него. Имаше странното усещане, че голямата риба го познава. Тя примигваше срещу луната и топлите й очи го гледаха красноречиво, сякаш знаеше нещо, което той не бе в състояние да разбере.
— Ами да, разбира се, че е заради Роуз! — заговори Мариса. — Не виждам друго обяснение.
— Интересно ми е какво би казал Лиам за това? — замисли се той. — Той смята, че в момента сме свидетели на някакво морско чудо по нашите брегове.
— Съгласна съм с него — отвърна тя. — Любовта винаги е чудо.
— Любовта ли? — глупаво попита и сърцето му заблъска като барабан в гърдите.
— Да, защо не! Китовете са бозайници. Имат чувства и също като нас търсят връзка с любимия човек.
Патрик не отговори. Слушаше звънливия й глас и се наслаждаваше на всяка негова извивка.
— Аз съм медицинска сестра — продължи тя. — Учила съм, че между нас има удивителна физическа прилика, защо да не си приличаме и емоционално?
Той се намръщи. Като ченге беше виждал такива грозни взаимоотношения между човешки същества, че неведнъж му се бе искало да не е от един и същи вид с някои от тях. Съпрузи убиваха съпругите си и обратно, родители убиваха децата си, малтретираха ги. Беше запознат с всяка форма на насилие и зло, която човечеството можеше да измисли. Дори и разводът му беше проява на човешкото зло, той го срина, унищожи вярата му в любовта, макар че докато говореше с Мариса, старото забравено чувство започваше да се възражда и да напомня за себе си.
— Ти май не ми вярваш — усети смущението му тя.
— Искам да ти вярвам! — отвърна Патрик.
— Още ли е там?
— Китът ли? Да — отвърна той и впери поглед в черните морски води. Белият кит се люлееше на повърхността. Приливните вълни го бяха доближили към брега и той кръжеше наоколо, без да отмества очи от Патрик. Луната плетеше сребърни мрежи около него, но той не се плашеше, беше неуловим и свободен, беше господар на морето.
— Патрик? — повика го Мариса.
— Тук съм — обади се той. Няколко облака се събраха около лунния диск, забулиха го и той се уплаши, че китът ще се скрие от погледа му, но скоро въздъхна облекчено — светлината намаля само за миг, после вятърът подгони облаците и бялото петно отново придоби ясни очертания.
— Благодаря ти за днес, за това, че отиде при Сам.
— За теб винаги!
— Бих искала… — понижи глас тя.