— Какво?
— Бих искала и двамата да дойдете на фестивала — намери смелост да изрече тя. — Ти и Сам.
После, сякаш не желаеше да разговаря повече, промърмори „дочуване“ и прекъсна връзката.
Патрик седна на каменните стъпала и се опита да се успокои. Тя беше казала ясно — иска той да отиде при нея. И Сам, разбира се, но и той. Телефонният апарат беше още до ухото му. Не му се искаше да приключва разговора точно сега, искаше да й каже още нещо…
Хрумна му да направи снимка на Нани и да й я изпрати. Надяваше се образът на белугата да й припомни, че в живота стават и чудеса. Могат да ти се случат невероятни, красиви неща, ей така, без да си ги очаквал.
Стана и се приближи до плетения стол на Мийви. Белият кит плуваше по лунната пътека, в ушите му все още звучеше гласът на Мариса и краката му лекичко трепереха. Сети се за Лиам и веднага изпрати и на него снимка на Нани, придружена от кратко съобщение. Внезапно чу силен плясък на вода и се обърна към морето. Огромен сребърен фонтан изригна над лунния път, китът изви блестящия си гръб и изчезна под водата.
Патрик се отпусна в стола и зачака, любопитен да види какво ще се случи.
Тринайсета глава
С настъпването на вечерта Лиам се зарови в различни статии и доклади на учени океанографи, за да съпостави данните за явлението, което наблюдаваха през последните дни. Роуз беше отпред, на верандата, и четеше „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Това бе любимата й книга, напомняше й за Джесика и тя с удоволствие я препрочиташе. Той погледна към нея, видя, че е завладяна от книгата, и се зарадва. Като малка тя караше майка си да й я чете безброй пъти и явно все още усещаше магията на тази история.
Той се върна към работата си. Лаптопът му беше включен и какво беше учудването му, когато изведнъж на екрана се появи образът на Нани. Снимката представляваше сребристо петно с едно ясно открояващо се черно око. Беше изпратена от Патрик Мърфи, придружена от съобщение, което гласеше:
„Виж какво намина насам, за да види дали момичетата Малоун са добре. За съжаление само едната от тях е тук. Защо не доведеш и Роуз вкъщи? Голяма грешка е да стоиш далече от хората, които обичаш. Повярвай ми, аз ги разбирам тия работи! Лили има нужда от теб.“
Лиам прочете няколко пъти писмото. Въпреки че посвети целия ден на Призрачните планини, сърцето му беше с Лили.
Предложението на Патрик беше всичко, което искаше да направи в този момент. Напоследък не можеше дори да спи, защото Лили изпълваше мислите му и денем, и нощем. Възглавницата му още ухаеше на нейния парфюм и щом легнеше, започваха да го обливат горещи вълни. Но с времето силата на аромата намаляваше и това го караше да се страхува, сякаш със загубата му си отиваше и нещо от нея.
Сигурно Патрик беше прав. Двамата с Роуз би трябвало да се върнат в Хабърд Пойнт. Лили имаше нужда от него. Той също искаше да е близо до нея, но не биваше да подценяват Едуард. Патрик не знаеше всички подробности, не познаваше толкова добре този вид хищници. И нея не познаваше така, както я познаваше Лиам.
Той беше до Лили от мига, в който се роди Роуз. Появи се на прага на малката горска къщичка, отдалечена на километри от пътя и от цивилизацията. Тя се страхуваше толкова много от съпруга си, че се беше скрила в това затънтено място, готова да роди направо на пода, но да не отиде в болница, където можеха да я открият.
Лиам сложи вода на печката, приготви хавлии и направи всичко, както беше виждал по филмите. Тя лежеше на дъсчения под в кухнята обляна в пот и сълзи и се взираше в него с ужас и няма молба. За нея Лиам беше почти непознат, но единственият, на когото можеше да разчита. Той си припомни как Лили стискаше ръката му при всяка контракция, как виеше и стенеше. И как постепенно в него се загнезди убеждението, че болката й не идва само от родилните мъки. В стоновете й имаше някаква безнадеждност и той разбра, че тази жена е преживяла нещо ужасно, беше уплашена до смърт и самотна, много самотна, без съпруг, без близки — сама на края на света. Точно в този момент я обикна. Нямаше никакво значение, че все още е омъжена и има дете от друг. Това, което чувстваше към нея, бе по-силно от всякакви брачни обещания.
Обичаше я с всяка клетка от тялото си, сърцето му й принадлежеше изцяло и безрезервно и единствената, която можеше да й съперничи, беше Роуз. Те двете бяха смисълът на живота му и той с радост би се жертвал заради тях.
Времето и пространството нямаха голямо значение за него. Жаждата му за Лили беше безгранична, би продал душата си, за да я усети до себе си, макар и за десетина минути. Така беше днес, така щеше да бъде и утре, и след двайсет години. Кожата му настръхваше само като помислеше за нея, и нямаше друг, който така силно би искал да послуша съвета на Патрик, но всичко трябваше да се обмисли. Човекът, който заплашваше Лили, все още беше неин съпруг и баща на детето й. Беше обявил Лили за мъртва, за да вземе застраховката, да прехвърли банковите й сметки и всички нейни авоари на свое име. В хода на разследването Патрик беше разбрал за финансовите му трикове и им разказа всички подробности.