Всъщност действията му не учудиха никого. За Едуард Лили е била просто източник на средства. Лиам познаваше добре механизма на действие на такива типове. Въпреки че беше специалист по големите морски видове, поведението на хищниците, независимо дали бяха животни или хора, си приличаше.
Акулите си бяха акули — и в морето, и в живота.
Брат му беше убит от огромна бяла акула, която отнесе и неговата ръка, и в това нямаше нищо лично, Лиам отдавна беше разбрал, че акулите убиват, за да живеят. Сноват из моретата и преследват плячката си, лишени от всякакво чувство на омраза към конкретната жертва. Те просто се нуждаят от храна и ако имаш нещастието да им се изпречиш на пътя — толкова по-зле за теб.
Едуард Хънтър беше точно като онази акула. Той бе избрал Лили само защото му се е сторила добра мишена. Най-вероятно си е мислел, че чрез нея ще си осигури прехраната до края на живота си. Но за разлика от акулите хората хищници изпитват ярост към жертвата, която дръзне да осуети плановете им. Когато Лили е избягала от него, Едуард е побеснял, решил е да си отмъсти и хората около нея все още плащат за това.
Лиам се поразрови из справочниците и установи, че този човек е специална порода, описана в психиатричната литература. Той изглеждаше като останалите хора и на пръв поглед постъпваше като тях. Знаеше точно какво да каже, за да спечели доверието на хората. Изучаваше ги дълго, преди да предприеме съответните действия — слушаше внимателно всяка тяхна дума, мъчеше се да разбере желанията им, стремежите им и след това им поднася това, от което се нуждаеха най-много. После те сами се озоваваха между зъбите му.
В книгата си „Без съвест“ доктор Робърт Хеър пишеше:
„Всеки от нас е срещал такива хора, бил е мамен от тях или манипулиран, а после е трябвало да преодолява пораженията, които са му нанесли. За тези, най-често очарователни индивиди, но със смъртоносна захапка, си има медицински термин. Наричат ги психопати. Техен отличителен знак е пълната липса на съвест. Единствената им цел е удовлетворяване на собствените потребности за сметка на друг човек. Много от тях попадат в затвора, но други успяват да отнемат от материалните и духовните сили на жертвите си цял живот.“
И ако Лиам нямаше възможност да бъде с жената, която обича, заради един такъв психопат, той можеше да й помогне с това, което умееше най-добре — да изучи неговата природа. Може би щеше да открие нещо, което би й послужило като оръжие срещу Едуард. И той залегна над книгите, изгарящ от нетърпение да отърве своите любими момичета от този маниак, защото акулата, която пресече неговия път, осакати тялото му, но тази, която преследваше Лили, искаше да заграби целия й живот. Това беше причината Лиам да мрази с цялата си душа Едуард и сърцето му да се свива при всеки шум от кола на пътя.
Потънал в мисли за Едуард, Лиам почувства остра нужда да чуе гласа на Лили и набра номера й. Телефонът едва звънна и тя вдигна слушалката.
— Искам да доведа Роуз в Хабърд Пойнт — бяха първите му думи. — Няма да оставяме този идиот да диктува живота ни!
Лили не отговори и той се почувства слаб и несигурен. Струваше му се, че тя се отдалечава от него с всяка секунда, потъва в своето минало, където нямаше място за него. Трябваше да я върне обратно, да й напомни какво означават един за друг и колко силни можеше да ги направи любовта им, толкова силни, че да се изправят срещу чудовището и да го победят.
Грохотът от грамадните вълни нахлу през отворения прозорец и разклати основите на дървената къща. Тази нощ Призрачните планини бяха в своя апогей. Те атакуваха бясно брега и Лиам усещаше техния ритъм в себе си.
— Лили? — повика я той.
— И аз го искам — промълви тя толкова тихо, че думите й се удавиха в рева на морето, — но се страхувам за Роуз. Трябва да помисля, Лиам!
— Искам да те видя! — настоя той.
Но тя затвори и тревожното му съзнание се изпълни с ударите на собственото му сърце, което биеше в синхрон с трясъка от разбиващите се в скалите вълни. Лиам изключи компютъра и отвори вратата към верандата.