— Но тя не те е напуснала! — разпалено възрази Мариса. Спомни си как се наложи да се раздели със Сам, за да отиде в Балтимор, и после още веднъж заради женитбата си с Пол. — Просто това е животът й.
— Сега вече го разбирам — каза Ан. — Но тогава…
— Мисля, че нещата между мен и Сам са различни — наведе глава Мариса. — Тя винаги беше съгласна с мен, независимо какво правех. Липсвахме си, но намирахме начин да се видим. Така беше до момента, в който… оставих един човек да се държи лошо с мен и не позволих на сестра ми да ми помогне.
— Ти ли си по-голямата сестра?
— Да.
Ани се усмихна добродушно:
— Ах, тези малки сестри! Как само изискват по-големите да бъдат винаги умни и предвидливи. Искат каките им да бъдат идеални, очакват от тях цял живот да им показват правилния път.
— И ти ли си по-малката?
Тя кимна.
— Значи, ти и Емили…
— Сега сме по-близки от всякога. Отне ми известно време, докато преглътна обидата и я разбера. Тя беше търпелива, готова да се озове и при най-малкия знак от моя страна. Понякога е полезно, сестрите да се посдърпат, точно както го правят тийнейджърите със своите родители. Това не означава, че вече не се обичат. Просто от време на време трябва да се разделите, за да разберете какво означавате една за друга.
Мариса бавно поклати глава. Искаше й се думите на Ан да се окажат истина, но вече губеше надежда, че ще си върне някога сестрата.
— Кой е приятелят? — закачливо попита Ан, отчасти за да смени темата, отчасти защото наистина беше любопитна.
— Моля? — не я разбра тя.
— Приятелят, който е отишъл до Балтимор да потърси Сам.
— Патрик Мърфи — отвърна смутено.
— Детективът, който дойде от Лонг Айланд?
— Да — кимна Мариса. — Този, дето търсеше Лили.
— Можеше да го поканиш на фестивала.
— Споменах му, но… не вярвам да дойде. Аз дори… дори не съм сигурна, че го искам. Не съм готова. — Замисли се за Тед, за пропастта между нея и Сам, за Джесика и очите й станаха студени. — И не съм сигурна, че някога ще бъда!
— Знаеш ли — изрече меко Ан, — Лили твърдеше същото, когато дойде тук. Но после се появи Лиам… И двамата страдаха по различен начин — тя заради Едуард, той заради смъртта на брат см и разкъсаната си ръка. И двамата бяха с разбити семейства, с разбити сърца. Но след време се сближиха и успяха да си помогнат един на друг. Ти и Патрик…
— Не! — отсече Мариса. — Нашето е различно. Ние почти не се познаваме.
Ани се наведе по-близо до нея.
— Аз мисля, че хората имат нужда един от друг. И това е причината нашият фестивал да има толкова много посетители. Ние всички плаваме на нашите лодки захвърлени сред бурята на живота. Музиката ни свързва, помага ни да отмием от себе си болката, причинена от самотата, и да отворим сърцата си за любовта.
Джуд се показа на стълбите на хотела и направи знак на жена си. Тя му махна с ръка и погледна Мариса в очите.
— Не съм се отказала от вас двете със Сам — напомни й весело тя — и можеш да бъдеш сигурна, че ще ви пазя специално място в програмата до последния ден.
— Но…
Ани отказа да слуша повече, бързо прегърна приятелката си и хукна. Но преди да влезе в хотела, се обърна и извика:
— Ако реши да дойде, ние сме готови да я посрещнем — и се скри зад вратата.
Мариса се усмихна тъжно и реши да се поразходи. Обади се на приятелките си и тръгна надолу към пристанището. Водата блестеше във всички разцветки на синьото и сребристото. Скоро стигна до малкия залив и се загледа в рибарските лодки, които бяха закотвени една до друга в редици като наниз от заострени зъби на акула. Погледът й се насочи на юг, към Кънектикът, където беше закотвена яхтата на Патрик. Там беше и Сам, в тяхната някога обща квартира. Изглеждаше толкова лесно да си представи, че двамата идват в Кейп Хоук, и то по едно и също време. Понякога мечтите се сбъдваха…
Импулсивно бръкна в чантата си, извади лист и химикалка и написа: „Захвърлени сред бурята“. Беше добро начало за песен. Дори и мелодията вече се въртеше в главата й. Само дето не знаеше на кого да я посвети.
Четиринайсета глава
Мийви сънуваше внучката си. Двете работеха в градината, почистваха около розовите храсти. Въздухът беше чист и свеж, ухаеше на море и на рози. До ушите й достигна нейният собствен глас, който зовеше някого. Повдигна клепачи и видя силует на мъж, който приближаваше към нея. Кой беше този мъж? Патрик? Или ангел, изпратен да прибере душата й? Примигна няколко пъти и образът пред нея се изясни.