— Ето така се става морски биолог.
— Да — тихичко отвърна тя и вдигна поглед към него. Пречистени от изповедта, очите й горяха с блясъка на радостта.
Заразен от нейното щастие, Лиам я прегърна. Тя се сгуши в него и се отдаде на чувството, че е защитена и обичана. Дъщеря й, луната, приятелите, къщата, в която беше израснала — всичко това я зареждаше с енергия и тя усети как отново се превръща в онази жизнена, сияйна жена, която е била винаги.
Точно тогава Роуз се изправи и заподскача към тях.
— Нани! Нани! — извика с цяло гърло.
Въпреки че беше израснал в Нова Скотия, където китовете бяха част от живота на хората, Лиам никога не беше изпитвал такава радост и вълнение, както сега, когато видя белугата от Сейнт Лоурънс, позната на всички в Кейп Хоук като Нани. Главата на бозайник номер 122 се появи точно срещу къщата пред удивените на погледи.
— Виждате ли я? — викна Роуз.
— Виждаме я — развикаха се останалите, шокирани и очаровани от непознатата за тях гледка.
Лили и Лиам се хванаха за ръце и изтичаха през ливадата към вълнолома. Скочиха долу и се покатериха върху камъните при Роуз. Точно пред тях, на няколко метра брега стоеше неподвижно Нани и ги гледаше с черните си човешки очи. Лиам имаше чувството, че тя вижда направо в сърцето и чете мислите и чувствата му.
— Наистина е тя! — прошепна Роуз.
— Наистина — повтори Лили и я прегърна.
— Сега всичко ще бъде наред.
— Разбира се, че ще бъде! — уверено каза майка й. — Нали сме заедно!
Телефонът иззвъня. Лили затича към къщата и слея секунди от там се чу радостен вик. Лиам стана от камъка и се приготви да я посрещне. Тя прелетя през моравата и се озова в прегръдките му.
— Баба! — засмя се през сълзи. — Баба се е събудила!
Шестнайсета глава
Първото нещо, което поиска Мийви, след като отвори очи, беше вода. Изгаряше за вода, сякаш беше захвърлена в пустиня и около нея нямаше нищо друго, освен нажежени от слънцето кафеникави пясъци.
— Мога ли да получа чаша вода? — обърна се тя към един от лекарите, които се бяха събрали около нея. В същото време осъзна, че това са първите думи, които произнася от дълго време насам. Образът на пустинята все още беше пред нея и лицето на нейната Мара проблясваше като мираж между пясъците.
— Разбира се, след минутка! Можете ли да кажете името си?
— Мийви Джеймсън — отвърна тя с надебелен език.
— На колко години сте?
— На осемдесет и три.
— Много добре! — усмихна й се лекарят. Хвана ръката й, за да измери пулса, и това продължи влудяващо дълго. Знаеше ли този човек какво значи да умираш за глътка пода? И на всичкото отгоре в устата си имаше вкус на лекарство.
— Знаете ли къде се намирате? — продължи с въпросите си той.
Мийви сви устни. Тук вече я спипаха. Последното, което помнеше, беше, че стои в собствената си градина и подрязва розите. С нея беше Клара и още някой, но и нож да й опряха в гърлото, нямаше да се сети кой е бил. После ненадейно излезе студен вятър, започна да вали и се развилия такава буря, че тя се прибра на топло. Реши да почете край огъня. Тръгна да търси книга, но забелят колко много прах има по лавиците и хвана парцала…
Мийви се огледа внимателно — бели стени, флуоресцентно осветление, стерилна обстановка. Реши да стреля на посоки:
— В болницата.
— Правилно — каза лекарят. — Само още един въпрос. Знаете ли защо сте тук?
Тя разбра, че не може да се справи с този въпрос, и едва не се разплака. Изведнъж си спомни колко често беше сънувала Мара през тези дни. Внучката й седеше точно тук, до нея, държеше й ръката, шепнеше й нежно, почистваше я с гъба. Сигурно и Клара е била тук, и то не само в сънищата й. Щом тя е в болница, Клара непременно би дошла да я види.
Но тези сънища с Мара… толкова красиви, толкова наситени с любов! В тях беше усетила отново близостта на внучката си, отново споделяше тайните й. Сънуваше я да й помага в градината, приклекнала до някой розов храст, виждаше как от малко дете расте пред очите й и се превръща в красива девойка. Тези сънища бяха най-хубавото нещо, което й се беше случвало от години, но не можеше да си обясни защо бяха дошли точно сега, точно тук, в болницата. За съжаление това бяха само сънища.