— Младежо — обади се тя. Гърлото й беше толкова сухо, че думите й прозвучаха като хрип. „Така говорят злите магьосници по филмите“ — помисли си тя, но продължи: — Отнасяте се с мен като с луда!
В същия момент я прониза мисълта, че наистина може да не е с всичкия си. Толкова дълго се бе люшкала между сънищата и реалността, бе се мъчила да издърпа Мара от единия свят в другия. Дали не е преминала границата, без да разбере? Това щеше да бъде най-лошото, което би могло да й се случи.
— Не, моля ви! Съжалявам, ако сте си помислили така. Просто провеждам това, което в медицинската практика се нарича ментален тест. Виждате ли, вие бяхте в кома.
— В кома?! — повтори тя несъзнателно, удивена и в същото време някак възхитена от този факт. Колко драматично, колко необикновено! И колко по-приемливо от мисълта, че губиш разсъдъка си!
— Близо две седмици — потвърди лекарят. — Вече се тревожехме за вас.
— Боже мой! — прошепна Мийви. От една страна, беше доволна, че е преодоляла комата, но от друга — изпитваше страх и несигурност от факта, че въобще й се е случило подобно нещо. Сега сънищата с Мара й изглеждаха по-смислени. Сигурно е попаднала в онзи тунел, който ти се явява преди смъртта, и е тръгнала към светлата точка в дъното му, водена от любовта си към своята единствена и незаменима внучка. Любов, която я крепеше през всичките тези години на самота и тревога по нея.
Тялото й се сгърчи под болничните завивки:
— Какво е станало с мен? Да не съм претърпяла автомобилна катастрофа?
Не, тя не си спомняше за никаква кола. Никакво изскърцване на спирачки, никакви остри завои, нищо.
— Не, госпожо Джеймсън. Били сте отровена с въглероден окис.
Този странен вкус в устата й, сети се тя. Опита се да оближе устните си, но езикът й беше като шкурка. Този младок, докторът, не спираше да пита и да обяснява нещо на друга лекарка и двете сестри. Те бяха събрали глави, разпалено обсъждаха нещо и поглеждаха към вратата. Изглеждаха силно развълнувани. Сигурно не се случваше всеки ден някой да излезе от двуседмична кома, помисли си тя.
Прочисти гърло и се опита да извика, за да я чуят:
— Вода…
— Госпожо Джеймсън — обърна се друга лекарка към нея, жена с тъмна къдрава коса и мила усмивка. — Аз съм доктор Мийд и имам добра новина за вас. Дори изключително добра, но трябва да се уверя, че сте готова за нея.
— Винаги съм готова за добри новини — каза болната и жадно пое пластмасовата чашка със сламка, която й поднесоха. Водата се разля из тялото й като живителен огън.
— Става дума за внучката ви — изрече доктор Мийд. Усмивката й стана по-широка и тя погледна към вратата.
Мийви върна празната чаша и също погледна натам. Ох, това беше по-хубаво от всякаква вода, по-хубаво си кладенче, извор или голяма река. По-хубаво от всяка капка дъжд, която някога е падала над нейната скъпоценна градина. Нямаше начин да е истина, но беше. Изглеждаше като сън, но не беше. Мийви се надигна и протегна ръце.
— Мара! — изрече задъхано.
На вратата се струпаха хора с бели престилки, които се опитаха да спрат внучката й, но тя беше неудържима. С нея бяха дошли мъж и дете и тримата преодоляха съпротивата на персонала. Мара се разрида, преди да прекоси и половината разстояние до леглото й.
— Бабо! — изплака.
— Ох, мила моя!
— Върнах се, бабо! — Тя се хвърли в прегръдките й, притисна се до ръцете, които познаваше и обичаше толкова много. Баба й я залюля в обятията си като бебе, уверена, че няма да изпусне своето съкровище, докато е жива.
Лили приседна на ръба на леглото, обгърнала с ръка раменете на Роузи. Тя вече беше запознала баба си с Лиам, но сега най-после идваше моментът, за който мечтаеше от девет години — да срещне Роуз и Мийви. И стана точно така, както си го беше представяла. Мийви прие правнучката си, сякаш я познаваше от първия ден на раждането й. Роуз беше тиха и срамежлива, но любопитна. Усмивката не слизаше от лицето й.
— Вече си голяма — погледна я с обич Мийви. — Това лято навърши девет години.
— Да, на двайсет и девети юни — отвърна детето. — От къде знаеш?
— Знам всичко за теб — усмихна се старата жена. — До най-малката подробност.
— Въпреки че сме били толкова далече една от друга?
— Да, въпреки това.
Лили беше безкрайно щастлива. Не изпускаше и дума от разговора между Роуз и Мийви. Баба й гледаше жадно кафявите, изсветлели от слънцето плитки на дъщеря й, зелените й очи, пухкавите розови устни. Поради вродените сърдечни дефекти тя беше много дребничка, но Мийви не го спомена, просто лежеше и гледаше внучката си с любов.