— Разчитай на мен! — отвърна той без колебание.
Лили я прегърна, после обхвана лицето й с ръце и се загледа в небесносините й очи. Можеше да остане цяла вечност така и единствено напиращите сълзи в очите й я накараха да я пусне.
Мийви разцелува всички дълго и сърдечно. Когато тръгнаха, тя им изпрати въздушни целувки:
— Довиждане, мили мои! Лили, Лиам, Роузи, довиждане!
Лили й махна за последно и се обърна, понеже сълзите потекоха по лицето й. Нейната баба я нарече Лили и Мара потъна завинаги в миналото.
Навън беше тъмно, минаваше десет часът. Те пресякоха моста на Темс, за да отидат до крайпътното ресторантче на Роузи. Роуз беше възхитена, че ще вечерят на място със същото име като нейното. Разположиха се под един тюркоазеносин навес от изкуствена кожа и поръчаха палачинки със сладко от боровинки. Лили и Лиам несъзнателно сплетоха ръце, като ученици, които са толкова запленени от чувствата си, че не се интересуват от нищо друго, освен от себе си, и заговориха за Мийви, Роузи не знаеше как да се обръща към нея, питаше се дали и тя трябва да я нарича баба. Лили предложи да попитат Мийви за това.
— Харесва ми името й, Мийви — каза момиченцето.
— Мийви идва от името на една ирландска кралица воин — обясни майка й. — Царството й се е казвало Конот, на запад от Ирландия.
— Охо! Баба ти е кръстена на кралица! — отвори широко очи тя.
— Твоята майка е внучка на кралица — смигна й Лиам.
— И е боец точно като нея.
— Личи ли, че в мен тече кръвта на кралица воин? — попита Лили.
— Отдалече се вижда — уверено каза Роуз. — Как само се разпореждаше в болницата, докато лежах за операция! Как се караше на сестрите, когато не ми обръщаха внимание!
— Така си беше — призна майка й.
Сервитьорката донесе палачинките. Докато сервираше, тя случайно разля малко от минералната вода в скута на Лиам. Той бързо изтръска панталона си и се усмихна утешително на момичето. И за пръв път от години у Лили се зароди едно ново, плахо чувство, че наистина всичко ще бъде добре. Тя си спомни в каква ярост изпадна Едуард, когато веднъж сервитьорът разля вода на костюма му. Цялата им вечер отиде по дяволите заради няколко капки вода. Той млъкна, хапна на две на три, хвърли парите на масата, без да остави бакшиш, и стана, без да се интересува дали тя се е нахранила.
И Лили беше търпяла тази лудост години наред! Сега, докато гледаше как Лиам и Роуз унищожават палачинките си, тя се остави на новото чувство на сигурност, коси набираше сили в нея. Дали наистина животът й щеше ля стане нормален като на всички хора?
— Бих могла да я наричам Мийви — заяви Роуз с пълна уста.
— Кой, прабаба ти ли? — уточни майка й.
— Да — преглътна детето. — Много е хубаво и с радост ще я наричам така. Гордея се, че е кръстена на кралица Мийви.
— Мислех, че не обичаш да назоваваш възрастните с малките им имена — обади се Лиам.
— Не съм казала това.
Лили усети смущението й и наостри уши.
— А какво каза, когато те помолих да ме наричаш Лиам? — попита той.
Роуз моментално се изчерви и майка й се зачуди за какво всъщност става дума.
— Какво има, миличка? — намеси се тя. — Да не би да си мислиш, че не е любезно да го наричаш Лиам? Въпреки че не ти е роднина, той ти е приятел и ти можеш да си позволиш…
— Не е заради това — изрече едва чуто Роуз и наведе глава. Очите й се уголемиха и в ъгълчетата им заблестяха две бистри сълзи. — Искам да го наричам по друг начин…
— Как искаш да го наричаш, слънчице? — учуди се Лили. Лиам стисна ръката й и тя се досети, че той вече знае.
— Татко — прошепна детето.
Седемнайсета глава
Патрик Мърфи чу новината и хукна към болницата да види старата си приятелка. Когато пристигна, Мийви не беше в стаята си. Бяха я отвели за нови неврологични тестове и до физиотерапевта. Той придърпа един стол до леглото, в което тя беше лежала неподвижно цели две седмици, и зачака.
Замисли се за Мариса и Сам. Като медицински сестри те бяха помогнали на стотици хора, но не можеха да възстановят собствените си отношения и Патрик се оказа неспособен да им помогне. Докато се взираше в празното легло на Мийви, за пръв път осъзна, че всички те са жертви на един и същ човек — Едуард Хънтър. Нямаше ли най-накрая да си намери майстора този престъпник?
Докато беше на работа, беше разследвал много случаи на кома. Едни от тях бяха следствие от удар по главата, други от отравяне или от падане, а някои и от куршум. Каквато и да беше причината, при всички случаи процесът се развиваше по еднакъв начин — организмът се стремеше да достигне това състояние, до което беше по-близо. Хората или се събуждаха в първите дни и дори часове или потъваха все по-дълбоко и необратимо в света на сенките. Патрик беше изследвал различните етапи на процеса и знаеше, че малцина се връщат към живота след две седмици в кома. Така че събуждането на Мийви беше истинско чудо, но въпросът беше дали се връщаше при тях цяла, дали не беше изгубила разсъдъка си в това пътуване между живота и смъртта.