По коридора се чу шум от движеща се количка и той скочи от стола, за да я посрещне. Очакваше, че тя ще бъде в носилка. Всъщност очакваше да види старица с единия крак в гроба и когато я зърна да седи изправена на количката с гладко вчесана коса и бистър поглед, устните му се разтегнаха в щастлива усмивка.
— Кого виждат очите ми? — провикна се той и усмивката му стана още по-широка.
— Патрик Мърфи! — засмя се и Мийви.
Той се наведе и я целуна по бузата, но тя протегна ръце и го притисна до себе си. Патрик зарови лице в косата й, за да не види тя сълзите му. После се опита да се успокои с шега:
— Брей, колко ти е домъчняло за мен!
— Ти я откри и върна смисъла на живота ми.
— Мара — кимна той.
— Лили! Нейното име сега е Лили.
Той се подсмихна:
— Мийви, Мийви, Мийви! Влезе в крак по-бързо от всички. По-бързо дори и от мен.
— Ще се наложи да свикнеш. Тя не иска да живее с миналото си и аз прекрасно я разбирам. Виждал ли си Роуз?
— Твоята правнучка ли? Виждал съм я, разбира се!
— Каква красавица, а? Нямам търпение да се прибера вкъщи, за да бъда край нея. Да гледам как плува из залива, как лови раци из скалите, както правеше майка й някога. А Лиам? Какво ще кажеш за него? Познаваш го, нали?
Патрик кимна:
— Проверих го, разбира се! Свестен човек. Не е бил женен, много уважаван в академичните среди, има множество публикации и награди в областта на океанографията. Той изучава…
— Акулите. Знам миличък. Предполагам, че именно акула е отнесла ръката му?
— Да, така е — учудено я погледна той. — Как разбра?
Възрастната жена се загледа в преминаващите по синьото небе облаци. Изражението на лицето й беше благо и отнесено, като на майка Тереза или някоя друга светица. Познаваше това нейно състояние, беше го виждал хиляди пъти по време на разследването. Сега, когато го видя наново, си припомни колко умна жена беше Мийви. Умееше да разгадава хората. Предложи да й помогне и да я заведе до леглото, но тя поклати глава. Чувстваше се добре и не искаше да ляга.
— Нещо в очите на Лиам ми подсказа истината — заговори тя. — Той е много красив мъж и обича Лили, това е очевидно за всеки. Но в очите му има някаква тъга. Мисля, че е много резервиран в отношенията си с хората, като изключим Лили и Роуз. Има вид на човек, който е бил жестоко наранен от нещо.
— И ти разбра всичко това само като погледна в очите му? Божичко, Мийви! Трябвало е ти да станеш детектив, не аз.
— Учителите са нещо като детективи — усмихна се тя и го погледна. — Не мисли, че не виждам същата болка и в твоите очи.
— Същата ли?
— Моето любимо упорито ченге, така жестоко наранен от живота, от любовта и от това безкрайно разследване.
— Мийви, да зарежем това „упорито ченге“ сега, искаш ли?
Тя си пое въздух и продължи:
— Преди трийсетина години имах едно момче в класа си — Питър Лифи. Един ден дойде на училище с превръзка на ръката. Майка му ни каза, че я счупил, и не дал никакви други обяснения.
Очите й бяха изпълнени с болка и съчувствие. Патрик затаи дъх и зачака края на историята:
— Започна да изостава в училище и се наложи да работя с него след часовете, за да наваксаме пропуснатото. Малко по малко той се отпусна и започна да споделя разни неща. Как майка му днес била с насинено око, как баща му побеснявал, когато Питър забравел да изхвърли боклука или пък почнел да задава твърде много въпроси. Схвана ли?
— Домашно насилие — поклати глава детективът. — Пълно е с такива случаи в миналото, когато мъжете са смятали жените и децата си за своя собственост и ченгетата не са се бъркали много, много в семейството. Наричали са го „семейни работи“.
— Да.
— Какво стана с Питър? Успя ли да промени живота си? Или и той бие жена си някъде точно в този момент?
— Той намери пътя си — продължи Мийви. — Влезе в колеж и после в медицинския институт. Стана психиатър и публикува няколко книги за домашното насилие. През цялото време поддържахме връзка и можех да видя как отдава живота си, за да изучи това, което го беше наранило като малък.