— Влез вътре — й нареди той. Гласът му прозвуча рязко, но страхът за нея беше толкова силен, че не можеше да се контролира в момента.
Той я блъсна към вратата и застана между нея и Едуард.
— Моята дъщеря! — каза Едуард и погледна нагло към Лиам. — Това е моето дете, нали? Моето момиче. Одрала ми е кожата. Бих я познал, където й да се намира.
— Нямаш работа тук!
— Така ли? Известно ли ти е, че ние с майка й се оженихме в този двор, точно ей там, на поляната? Кой си ти, че да ме гониш?
— Лиам Нийл — каза и се приближи до Едуард, извиси се заплашително над него, готов да реагира на всяко негово движение.
— Трябва ли да повтарям? — наежи се Едуард. — Това там е моето дете и аз имам пълни права над нея. Махни се от пътя ми!
— Не си добре дошъл тук! — Гласът на Лиам беше изпълнен с ярост и омраза. Дълбоко в гърдите му се надигна ненавист към всички хищници, стара ненавист, която таеше в себе си още от онзи миг, когато един от тях отне живота на брат му, ненавист, която го тласна към ихтиологията и която му помогна да разбере, че зад любезната усмивка на този човек се крият остри зъби, готови да разкъсат всеки по пътя си.
— Лиам! — викът на Лили надви шума от трясъка на затръшнатата зад нея врата. Тя се спусна по пътеката и застана до него. Той продължаваше да наближава Едуард.
Искаше му се да скочи върху него, да смаже главата на змията, но съзнаваше, че тази битка е на Лили. Знаеше колко важно е за нея да се изправи срещу този мъж, да погледне смело в очите чудовището, което съсипа живота й. Но Едуард трябваше да знае, че тя вече не е сама. Този път щеше да си има работа с двама.
— Мара, ти си една голяма лъжкиня! — нахвърли се върху нея съпругът й. — Знаеш ли какво ми причини? Знаеш ли, че всички ме мислеха за убиец? На какво бях подложен само? Беше истински кошмар. И да скриеш дъщеря ми от мен! Не можеш да отречеш, че е моя, нали? Има моите очи, моята коса, все едно, че се гледам в огледалото. Изцяло моя!
— Не е твоя! — кресна Лили. — Тя не е нечия собственост. Тя си е отделна личност, прекрасна и истинска, и ти нямаш работа с нея.
— Във вените й тече моята кръв!
— Как смееш да идваш тука — пристъпи към него Лили и гласът й изведнъж стана тих и спокоен, изпълнен със сила, — след всичко което ми причини! Твоите номера може би минават пред хора, които не те познават, но не и пред мен. Аз знам много добре какво представляваш!
— Не говори глупости! Аз бях чудесен съпруг, питай хората. И нямаш никакво право да ми отнемаш детето. Ще си я взема, кълна ти се! Няма да ти оставя нищо мое!
— Ти не чу ли какво ти казва Лили? — намеси се Лиам. — Току-що ти обясни, че Роуз не е вещ, която можеш да отнесеш със себе си. Можеш ли да го схванеш, може ли да ти влезе в дървената глава, че ти не притежаваш хората? Нямаш повече работа тук! Махай се!
— Ти ли ще ми кажеш? — презрително изкриви устни Едуард. — Еднорък нещастник!
Ето това беше, най-сетне го прозря. Лиам беше видял злобата в зелените очи на Едуард, беше слушал претенциите му към всичко, което смяташе за свое притежание, видя и арогантното му поведение, но именно тези думи го накараха да разбере докъде може да стигне жестокостта на човека пред него.
— Да не си посмял! — изсъска Лили. Не беше останала и следа от предишното й спокойствие. — Лиам е най-прекрасният човек, когото познавам. Той наистина обича дъщеря ми. Нашата дъщеря — моя и негова! — изстреля тя и погледна към Лиам с очи, изпълнени с паника.
Сърцето му подскочи от радост. Той разбра, че Лили най-сетне го е приела. Беше разбрала, че той обича Роуз като своя дъщеря от първия миг на раждането й, и сега му го показваше.
— Какво? — изкриви лице Едуард. — Тя е негова дъщеря?
Лили беше прекалено развълнувана, за да отговори.
Лиам я прегърна и я залюля. Лъчите на залязващото слънце падаха косо върху градината и цветовете на розовите храсти светеха като малки огньове.
— Не ти вярвам! — извика Едуард. — Тя прилича на мен. Годините й също отговарят. Кълна се, че ще ти я отнема! Кълна се, че ще си платиш за всичко!
Лиам се опита да защити Лили с тялото си, усещаше, че цялата трепери. Тя зарида на гърдите му и се разтресе така, че ако той не я подкрепяше, щеше да се свлече на земята. „Ще ти я отнема“ — думите отекваха в ушите му. Заслепен от гняв, той беше готов да се хвърли към другия човек и да го удуши с голи ръце. Но сега най-важна беше Лили. Той му обърна гръб и бавно я поведе към къщи. Внимателно затвори вратата зад тях и погледна навън. Едуард стоеше до каменния кладенец и неочаквано за всички се смееше.