— Защо се смее този човек? — запита Роуз. — И защо мама плаче?
— Роуз! — коленичи Лили и придърпа детето към себе си.
— Мамо, какво ста… — попита детето, но майка му го притисна толкова силно, че думите заглъхнаха в прегръдките й.
Лиам побърза да ги отведе по-далеч от външната врата. Настани ги във всекидневната и седна до Лили на дивана. Галеше косата й и я люлееше в ръцете си, докато тя изплакваше насъбралите се сълзи. Роуз се взираше смутено към тях. „Едуард греши — помисли си Лиам, когато погледът му улови нейния, — тя изобщо не прилича на него.“ Очите й наистина бяха зелени, като неговите, но бяха топли и добри, изпълнени с любопитство и живот. Очите на Едуард приличаха на очите на влечуго — студени, лишени от чувства.
— Кажете ми какво става? — настоя Роуз. — Това е същият човек, който дойде в Роуд Айланд, нали? Кой е той?
— Казва се Едуард Хънтър — поясни Лиам.
— Той е моят истински баща — изрече детето и това не беше въпрос.
— Мила, толкова съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това — започна Лили. — Аз не го приемам за твой баща, та той изобщо не те познава! Избягах от него още преди да се родиш, любов моя, исках да ти осигуря спокоен и добър живот.
— Не го харесах, когато го видях в Роуд Айланд, не го харесвам и сега — каза тихо Роуз. — Начинът, по който ми се усмихваше… — Тя потръпна. — Дори преди да започне да крещи. Това не беше истинска усмивка.
Лиам поклати глава, впечатлен от нейната наблюдателност. Прословутият чар на Едуард не беше успял при нея. Роуз беше видяла какво се крие зад бляскавата усмивка и то я отблъсна.
Слънцето завърши дневната си обиколка и стаята потъна в мрак, но те не помръдваха. Никой не спомена за вечеря, бяха изгубили апетит. С изгряването на луната Лиам отиде до кухнята и погледна навън. Ягуарът на Едуард го нямаше. Лили застана до него и се взря във вечерните сенки в градината. На мястото на златистия ореол около розите и морските скали трептеше студена синкава лунна светлина и внезапно красотата на Хабърд Пойнт придоби зловещ вид.
Лиам покани Роуз да сварят омарите, но тя не пожела. Помоли го да я придружи до брега, за да ги пуснат на свобода. Той извади плика от хладилника и те чуха как щипците им драскат по найлона. Звукът беше неприятен и детето се почувства още по-зле. Хвана ръката на Лиам и двамата тръгнаха към скалите. Нани беше там, плуваше в кръг под лунната светлина.
— Вчера я нахранихме с раци, но не бих искала да й дам и омарите — каза тя.
— Тогава няма да й ги даваме — отвърна той.
Развърза плика и й показа как да ги държи, за да избегне острите им щипки. После двамата започнаха да ги изваждат един по един и внимателно да ги пускат в плитчините между камъните. Изпълнени с неочаквана енергия, малките животинки забързаха към свободата си и след миг се изпокриха по дупките.
Останаха дълго на брега, загледани в Нани. Той знаеше, че Лили ги наблюдава от прозореца на кухнята. Отново се сети за думите, които тя изстреля в лицето на Едуард. Мислите му се заплетоха в догадки — на кого всъщност говореше тя? На съпруга си или на него? Ударите на сърцето му зачестиха.
Беше време за лягане. Роуз махна с ръка на Нани и двамата поеха нагоре.
Скоро Роуз беше в леглото и Лили приседна до нея. Разлисти „Завоите на времето“, една от любимите й книги от нейното детство, и зачете. Лиам застана в коридора и се заслуша в гласа й. Не искаше да нарушава единението им, но не можеше да откъсне поглед от двете любими същества, които изпълваха мислите и сърцето му.
Лили свърши главата и се върна при него. Изглеждаше изтощена и все още разстроена. Той хвана ръката й и я поведе навън, към задните стълби, където можеха да наблюдават едновременно Нани и сребристите води около скалите.
— Роуз искаше да пусне онези омари в морето — уморено изрече Лили.
— Направихме го — отвърна той. — Знаеш ли защо настоя да ги освободим?
Тя поклати глава.
— Мисля си, че беше желание да направи нещо благородно — погледна я в очите. — Днес тя се сблъска с жестокостта на Едуард и желанието му да се наложи над всички и въпреки че не го разбра напълно, поиска да се разграничи от него, като направи нещо мило.