Напоследък нещата, в които беше сигурна, бяха малко. Докато живееше с Тед, изгуби вяра в себе си. Загуби музиката, загуби приятелите си, дори и Сам се отказа от нея. През всичките тези години, в които сестра й работеше къде ли не по света, тя винаги намираше начин да се прибере в Балтимор за празника на Сейнт Патрик, Мари са хващаше влака от Бостън и двете се срещаха в бар „Бларни Стоун“, качваха се на сцената и взривяваха залата с виртуозните си изпълнения.
Да, Мариса изгуби себе, докато беше с Тед. Преживя неща, които не би си и помислила, че могат да се случат на човек като нея. Някога беше силна и смела. Основа клиника за социално слаби семейства в Балтимор. После отвори още една в Южен Бостън и продължи да работи дори когато се наложи да тича по цял ден от клиниката вкъщи и обратно, за да се грижи за първия си съпруг, Пол, който лежеше безпомощен вкъщи с рак на лимфните възли. Но той си отиде и всичко се промени. Защо не остана силна след смъртта му? Защо попадна толкова лесно в лапите на борсовия агент, на когото Пол беше доверил всичките им инвестиции и капитали? Той я ограби, раздели я от Сам и трябваше да убие кученцето на дъщеря й, та Мариса да събере кураж и да избяга от него.
— Мамо, виж! — завика Джеси и посочи към морето. От гърба на кита изригна фонтан от фини пръски, които проблеснаха като златен прах на фона на оранжевия залез. Мариса се усмихна, за да й покаже, че е видяла, но погледът й се плъзна към ферибота. На него имаше нещо, което прикова вниманието й.
Фериботът напредваше по водния канал между гранитните скали. Палубата му беше задръстена с коли и камиони на хора от цял свят, които бързаха да хванат последните дни на музикалния фестивал. Някои от пътниците бяха излезли от возилата си и се подпираха на перилата, за да поемат чист въздух и да послушат ирландската музика, чиито звуци вече достигаха до тях. Една двойка ястреби пикира над главите им и се понесе към близката боровата гора. Пасажерите вдигнаха глави да проследят грациозния им полет, всички без един, който гледаше към Мариса и махаше усърдно с ръка, ухилен до уши. Тя срещна погледа му и го разпозна.
— Джеси, ела! — извика, без да откъсва поглед от ферибота.
Грабна ръката й и двете затичаха към брега. В това време цигулките се извисиха и подеха „Гъски в тресавището“, и хората по пейките и на одеялата, които бяха разпънали на зелената морава пред хотела, започнаха да пляскат в такт с ръце. Ан и Джуд Нийл бяха на верандата. Ан видя енергичното махане от борда, усмихна се хитро и даде знак на Мариса, че се радва заради нея.
Витлата на ферибота се задвижиха в обратна посока, моторите изреваха и водата около тъмночервения корпус се разпени като врящо масло, фериботът спря и металните платформи опряха на мостика с невъобразимо скърцане и дрънчене. Почти веднага пътниците включиха двигателите на колите си и шумът се възобнови. Мариса стоеше с протегнати напред ръце, сякаш се опитваше да достигне до човека на платформата направо през водата.
Хората започнаха нетърпеливо да надуват клаксоните. Само един камион остана без шофьора си — този на Патрик. Той продължаваше да стърчи на перилата, силно наведен напред, към водата. Залязващото слънце правеше червената му коса да блести като къс медна руда, а сините му очи искряха от радост. До него стоеше черно куче с провесен розов език и размахваше дружелюбно опашка, сякаш и то се радваше да ги види.
— Ти дойде! — каза Мариса и се усмихна.
— Наложи се — викна той. — Изпълнявам специална мисия.
Мариса наведе смутено глава. В този момент Джеси видя черния лабрадор, изскочи пред нея и се устреми напред — беше готова да нагази във водата, за да се добере до него.
— Мисия ли? — намеси се тя. — Леля участва в мисии, не ти! Пътува из всички краища на света и лекува болните. Сега например е в Перу.
— Джеси! — повиши тон Мариса. Разбра, че дъщеря и е разочарована, дето вместо Сам с ферибота идваше някой друг, и се опита да я предпази от хапливите думи, които би могла да изпусне в раздразнението си.
В отговор Патрик се засмя с глас.
— Тя ще дойде — упорито тропна с крак момичето. — Сигурно вече пътува насам. Знае, че има фестивал на музиката и ние я чакаме. Ще видиш, че ще дойде, няма да пропусне тази възможност. Не би разочаровала племенницата си!
— Джесика! — повтори строго майка й и хвърли предупредителен поглед към Патрик. Нямаше защо да се хили така щастливо. Думите на дъщеря й не бяха толкова весели. Но той не й обърна внимание. Засмя се още по-силно и каза: