— Права си. Леля ти няма да те разочарова.
— Патрик — ядоса се Мариса. Имаше ли представа той колко много обичаше леля си Джеси и как преживяваше липсата й? Не биваше да й дава напразни надежди, това можеше да я нарани силно.
— Я по-добре слизай от там — каза Джеси. Ръката й все още беше протегната към кучето и тя бе нетърпелива да го погали и да си поиграе с него. — Каквато и мисия да си имал, вече е минало. Сега си тук.
— Мисията ми е… — започна Патрик, загледан в Мариса.
— Да навиеш леля да дойде тук — прекъсна го момичето.
— Не му отне много време — чу се един до болка познат глас.
Мариса повдигна очи. Кабината на щурвала беше висок куб точно по средата на палубата. От четирите посоки имаше широки прозорци, за да може капитанът да вижда всичко около него — китове, делфини, рибарски лодки, птици и дори паднали ангели… Защото, изглежда, беше срещнал един ангел по пътя си и сега стоеше усмихнат до отворения прозорец, и им махаше с ръце. До него едно луничаво лице с развени от вятъра червени коси и яркозелени очи държеше над главата си очукан калъф за цигулка, викаше нещо към тях и гласът звучеше така, сякаш притежателят му имаше ефирни ангелски крила на гърба си.
— Ехо! Тук съм! — извика тя.
— Лельо Сам! — викна Джесика толкова силно, че гласът й заглуши шума от работещите автомобилни мотори.
Патрик изкара камиона и го остави на паркинга на пристанището. Сложи каишка на Флора и се запъти към двете сестри, но спря на половината път, за да се наслади на картинката пред него. Мариса и Сам се прегръщаха и плачеха, а Джесика беше между тях и се притискаше здраво и в двете. Мариса се втренчи в сестра си с широко отворени очи, трудно й беше да повярва, че тя най-сетне е пред нея — от плът и кръв.
— Сам, ти дойде! Ох, Сам… — нареждаше тя и галеше косите, раменете и ръцете й.
— С малко помощ от негова страна — каза сестра й и погледна дяволито към Патрик.
— Патрик, благодаря ти! — обърна се Мариса към него и протегна ръце за прегръдка. Той се приближи изненадващо свенливо, прие неловко целувката й и бързо се отдръпна.
— Толкова се радвам, че нещата между вас се оправиха — смотолеви той и наведе поглед.
— Кажи ми какво стана! — попита тя. Мимолетният допир до него накара краката й да се подкосят и тя беше благодарна, че Сам и Джесика я придържаха.
— Обадих се на сестра ти отново и тя вече беше решила. Багажът й беше готов, така че аз просто я докарах до тук.
— Багажът ти е бил готов? — попита Мариса и притисна ръце към гърдите си.
Сам кимна и сълзите й потекоха. Сестра й не можеше да откъсне поглед от очите й. Колко време не беше поглеждала в тях? Две години? Или повече? Бяха най-яркозелените очи, които някога беше виждала. Прииска й се да докосне лицето й, да избърше сълзите и да целуне мокрите й страни, но се сдържа. Искаше да чуе цялата история докрай.
— Наистина, бях готова за път — заяви Сам със задавен от сълзи глас. — Посещението на Патрик… той ми помогна да осъзная каква голяма нужда имам от теб.
— Ние също страдахме много — каза Мариса.
— Много, много, лельо Сам! — присъедини се и Джесика.
— Милата ми кръщелница! — наведе се тя към нея. — Колко си пораснала! Не мога да повярвам… — Клекна, зарови лице в ръцете си и зарида. — Как можах да пропусна цели две години от живота ти…
— Не съм спирала и за минутка да мисля за теб. — Джеси погали огнената коса на леля си.
— Ох, слънчице — изхълца тя, — нямаше ден през тези години, в който да не съм мислила за вас с майка ти, независимо къде съм била и какво съм правила.
— Сам, ти си най-важният човек за нас, повярвай ми! — щастливо каза Мариса.
— Обичаме те, лельо! — притисна се Джесика в нея.
— Това никога няма да се повтори! — твърдо заяви Сам и вдигна насълзените си очи към тях. — Ще можете ли да ми простите?
Виж ти, въпрос! Сам продължаваше да ги гледа и очите й горяха в няма молба. Мариса й отвърна с нежност, която показваше, че не е спирала да я обича, че Сам все още е нейната малка сестричка, на която вечер четеше „Мечо Пух“ и която й беше пръв помощник в изучаването на трудната биохимия и епидемиология.
— Сам! — тихо промълви тя и я привлече към себе си.
— Не знаех, че си го напуснала завинаги — изплака сестра й и стисна ръцете й. — Ти винаги се връщаше при него и аз не исках повече да бъда свидетел на това самоубийство.
— Толкова съжалявам! — зарови лице на рамото й Мариса.