— И аз.
Мариса бързо поведе Сам напред. Не искаше да я видят, че плаче, макар че сълзите й бяха от радост. Тя знаеше какво означава за дъщеря й да срещне мъж, който обича кучета.
Деветнайсета глава
Най-сетне настъпи денят, в който изписаха Мийви. Лиам, Роуз и Лили отидоха до болницата да я приберат. Сестрите я изведоха с инвалидната количка до фоайето, а Лиам й помогна да влезе в колата. През целия път до дома възрастната жена не спря да бърбори и да обяснява колко прекрасно е всичко, ахкаше и охкаше при вида на яркозелените блата, лазурното небе, яркото слънце и миризмата на море. Седеше приведена към предната седалка, за да може да докосва раменете на Лили, сякаш още не можеше да повярва, че нейната внучка си е дошла. Зяпаше през прозореца и от време на време потупваше ръката на Роуз, която седеше до нея.
— Не мога да повярвам, че сме заедно! — повтаряше.
— Опитах да се свържа с Патрик и да го поканя — обади се Лили, — но се оказа, че заминал за Кейп Хоук.
— За Кейп Хоук? — засмя се Мийви и добави като на себе си. — Браво, момчето ми!
Колата мина под железопътния прелез, навлезе в Хабърд Пойнт и Лили за пореден път изпадна във възторг при вида на красивата гледка. Дали любовта към определен пейзаж може да бъде причина да се завръщаш отново и отново на някое място, запита се тя. Топлият вятър духаше през отворения прозорец на колата, носеше аромат на рози и водорасли и душата й се изпълни с мир и спокойствие. Но в същото време трябваше да си признае, че усещаше копнеж и по дивата природа на Кейп Хоук.
Клара ги чакаше до каменния кладенец. Роуз беше направила плакат, на който пишеше: „Добре дошла у дома, Мийви“, и преди да тръгнат Лиам го закачи над външната врата. Просълзена, Мийви плесна с ръце. А когато Клара, приятелката, с която беше живяла през всичките си осемдесет и три години, я притисна до гърдите си, тя заплака с глас.
— Извинявай, мила моя! — през сълзи каза тя, докато стискаше ръцете й в своите. — Исках да ти кажа истината, но не можех да предам внучката си!
— Разбирам всичко, мила! Трябвало е да защитиш детето си. Толкова се радвам, че се върна вкъщи жива и здрава! Ох, Мийви, как щях да живея без теб?
В чест на Мийви и благословеното лято, Лиам и Роуз бяха осигурили омари за трапезата. Той успя да купи една лодка с малък мотор и три коша за ловене на раци, които заложи край скалите близо до боядисаните в бяло и зелено шамандури. Рано тази сутрин, докато Нани още си играеше на вълните и гърбът й розовееше на фона на изгряващото слънце, двамата с Роуз потеглиха с лодката, за да приберат първия си улов.
В кошовете имаше десет омара. Докараха ги до брега и той се зае да покаже на момичето как да ги измерва, за да избере само тези, които бяха достатъчно големи за готвене. Мъниците, както и женските, трябваше да се върнат обратно в морето. След огледа за трапезата останаха само три екземпляра, но традицията беше спазена.
Лили ги беше наблюдавала от страничната веранда, сигурна, че тази гледка никога няма да й омръзне. Роуз все още се колебаеше да приеме омарите като храна, но майка й знаеше, че тя иска да отпразнува завръщането на Мийви заедно с всички, и щом празничният обяд включва омари — нека бъдат омари!
Мийви влезе в къщата и се заоглежда, отбелязвайки всяка незначителна промяна. Роуз заподскача около нея, нетърпелива да й покаже новите придобивки: картините, които беше нарисувала и закачила по стените, цветята във вазата, които беше набрала, преди да тръгнат, и димитровчетата, които беше поставила между страниците на Библията, точно както правеше и Лили като дете. На свой род Мийви й показа резките по касата на вратата, които показваха колко е израствала Лили всяко лято. Отстрани на стената имаше сини почетни ленти, които майка й беше печелила на състезания по плуване. Там беше първата й награда по тенис и първата бродирана от нея калъфка за възглавница — градина с цъфнали рози.
— Виждаш ли — каза баба й, — майка ти винаги е обичала рози.
Роуз се усмихна и кимна.
— Искаш ли да те измеря? — попита я баба й и затършува из чекмеджето на кухненския бюфет за молив.
— Аз съм ниска за годините си — каза с неудоволствие момичето, но застана до касата на вратата. Главата му едва достигна до резката, която бележеше ръста на майка й на шестгодишна възраст, и Лили усети остра болка от резултата.
— Това няма никакво значение — спокойно каза Мийви и отбеляза точното място с молива. — Глупаво е да се сравняваш с другите не само по ръст, но и за всичко останало. Важното е как израстваш, как се оформяш като личност, можеш ли да видиш грешките си и да се поучиш от тях. Ти си единствена и неповторима и можеш да се сравняваш единствено със себе си, мила моя.