— Благодаря ти! — отговори Роуз и погледна своята прабаба право в очите, като възрастна.
— Цели девет години си мечтаех за този момент — ти да застанеш до вратата, а аз да наглася добре очилата, да отбележа резка и после двете да сравним сантиметрите с тези от предишната година.
— Въпреки че не си ме познавала?
— О, Роуз! — прегърна я тя. — Винаги съм те познавала точно там, където е най-важно…
— Къде?
— В сърцето си.
Роуз кимна. Разбираше какво има предвид баба й.
Лиам надникна от кухнята и оповести, че омарите са почти готови. Лили извади царевица, разби масло и наряза салата от пресни домати, откъснати от градината на Клара.
Седнаха около кухненската маса, хванаха се за ръце и Мийви произнесе молитва. Лили наведе глава. Въпреки че не ги виждаше, можеше да си представи лицата на Мийви, Лиам, Роуз и своето. Толкова много беше мечтала за този ден, че затвори очи, за да не развали магията, но само след миг ги отвори широко. Лили Малоун имаше сили да приеме щастието.
Една сутрин, докато Мийви си почиваше, а Лиам и Роуз бяха с лодката, Лили си направи кафе и се настани в беседката с изрисуваните четири сезона да почете. Краят на лятото вече се усещаше, сутрините бяха хладни. Над Хабърд Пойнт се стелеше студена мъгла и размиваше очертанията на скалите и розовите храсти в градината. Звънците на шамандурите се чуваха по цялото протежение на канала и в далечината се разнасяха предупредителните сигнали на идващи и заминаващи кораби.
— Здравей, Мара — дочу тя и косата й настръхна.
Колко типично за него, помисли си. Минаха девет години, цели девет години в преследване, омраза и страх, и сега: „Здравей, Мара!“ Нахлу в градината, сякаш си беше у дома. Едуард изникна от мъглата и застана пред нея. Лили се огледа за колата му.
— Паркирах долу, при плажа, и дойдох пеша до тук — услужливо й обясни той.
Тя се втренчи безмълвно в него. Страхуваше се, но не искаше да се издаде. За пръв път, откакто избяга от него, бяха съвсем сами. Мускулите му опъваха ризата, както винаги, но беше понатежал и поостарял. Кестенявите му коси бяха прошарени. Само очите му бяха същите — златистозелени, толкова ярки, че блясъкът им успяваше да пробие през мъглата.
— Какво правиш тук? — попита тя подчертано спокойно. — Помолихме те да не ни безпокоиш.
— Ние?! — извиси глас Едуард. — Мара, единствените „ние“ тук сме аз и ти. Ти си моя съпруга.
— Но ти анулира брака ни и ме обяви за мъртва — отвърна тя.
— Нали ти поиска така? — гневно попита той, готов да се нахвърли върху нея. — Знаеш ли в каква каша ме забърка? В полицията ме въртяха на шиш, сякаш съм някакъв престъпник. Задаваха ми какви ли не въпроси после ме хвърлиха на пресата, която разрови целия ми живот, изкара ме по-черен от дявола.
Лили отклони поглед към къщата, не искаше да гледа в него. Гласът му звучеше тихо, но очите му горяха от ярост.
— Нямаш представа какво е да се видиш по телевизията като евентуален убиец, да вървиш по улиците и да усещаш погледите на хората, които се питат зад гърба ти, дали си насякъл тялото на жена си на парчета, или си го хвърлил от скалите с камък на шията.
Лили скръсти ръце пред гърдите, за да не издаде треперенето на тялото си. Думите му отекнаха в съзнанието й: „Насякъл съм те на парчета.“ Какво беше това, част от страховит сценарий на болен мозък или внимателно обмислен вариант на действие?
— Единствената причина да се разстроиш от изчезването ми е, че хората обвиниха тебе. И не ми казвай, че си страдал за мен или за бебето. Ти не искаше дете, Едуард. Ти дори престана да разговаряш с мен, след като забременях, единственото, което повтаряше, беше, че си съсипан, че животът ти ще се промени катастрофално.
— Ти си виновна за всичко! Хората ме намразиха заради теб! — разпалено заговори той, сякаш въобще не беше споменавала нищо за детето, но Лили знаеше, че темата за Роуз ще има продължение.
— Ти ме блъскаше, нагласяваше разни неща така, че да паднат върху мен. Когато минавах покрай теб, ме спъваше. Колко пъти падах, докато бях бременна?
— Какво да направя, като си непохватна?
— Не ти стискаше да ме удариш — продължи тя, без да обърне внимание на забележката му, — но ми даде да усетя силата ти. Унижаваше ме по всякакъв друг начин и това, че не посегна с юмруците си, не променя нещата.