Едуард изкриви устни в самодоволна усмивка. Може би харесваше спомена за собствената си жестокост. А може би му доставяше удоволствие фактът, че тя е разбрала всичко и е треперела от страх всеки път, когато той се е приближавал до нея.
— Мара, ти беше толкова тромава! Винаги си била.
Лили стисна юмруци. Видя се на тенискорта да посреща топката и да я забива в полето на противника. Видя се като млада майка: в едната ръка Роуз, а в другата — пълна торба с прежда или огромна буца сол за заледената пътека до дома им в Кейп Хоук. Нито веднъж не падна, дори не изпусна торбите.
— Знаеш ли, вече няма значение — каза спокойно тя. — Сега всичко ми е ясно.
— Какво ти е ясно?
— Ти, ти си ми ясен! Вече не можеш да ме нараниш както преди, познавам те, знам какъв човек си.
Той пристъпи към нея. Двамата се изправиха един срещу друг, толкова близо, че пръстите на краката им се докоснаха. Лили усети дъха му. Едуард беше само четири-пет сантиметра по-висок от нея, но страхът й го превръщаше в гигант. Той стисна зъби и бузите му се затресоха от злоба.
— Ще те унищожа! — скръцна със зъби и лицето му се покри с червени петна.
— Веднага напусни! — изсъска Лили.
— Ще сърбаш каквото си надробила! Разбираш ли! — натъртено изрече Едуард, стиснал юмруци. — Ти се подигра с мен!
— Единственото, което исках, беше да спася собствения си живот! Спомняш ли си онзи излет в планината? Ако си припомниш добре, може би няма вече да се чудиш защо избягах от теб.
Очите им се срещнаха и този път тя не избягна погледа му. След девет и половина години знаеше точно срещу кого се изправя и Едуард разбра, че вече не е загадка за нея. Да, Лили не беше вече изплашено и объркано зайче, но стомахът й се сви на топка от злобния му поглед.
— Ти не повика полиция тогава — припомни й той и я изгледа победоносно. Това, че тя не повика помощ през онзи ден, беше точка за него. Оставаше без никакви доказателства за пъклените му намерения.
— Ти беше мой съпруг… — каза Лили. — Опитах се да убедя сама себе си, че греша.
Той не отговори, продължаваше да стои пред нея със стиснати юмруци.
— Бях бременна. Нямах сили да си призная за какво всъщност бях омъжена.
— За „какво“ ли? Намекваш, че не съм човек? Третираш ме като нищожество и винаги си го правила! Това ти е проблемът, Мара — тонът му стана жлъчен. — Ти презираш мъжете. Не ни уважаваш. Да ти кажа право, съжалявам го онзи… как му беше името… оня еднорък нещастник.
Лили отстъпи назад. В злобата си Едуард беше толкова противен, че тя отказа да го слуша повече. Искаше да се прибере вкъщи, при семейството си, да си напомни, че любовта и добрината съществуват.
— Трябваше да извикаш полицията онзи ден, Мара! — продължаваше той. — Направи голяма грешка.
Тя не отговори.
— Това беше твоят шанс — усмихна се той. — Помниш ли онези обици, Мара?
Лили започна да трепери. Вътре в нея всичко заигра, както ставаше винаги, докато живееше с Едуард.
— Безсмислено е да крещиш, няма кой да те чуе — зловещо тихо каза той. — Проверих, преди да дойда. Дъщеря ми е в морето с оня, сакатия, а Мийви похърква в леглото — видях я през прозореца. Благодаря ти, че си преместила спалнята й на първия етаж. По-удобно е.
— Не смей да се приближаваш до нея! — извика Лили.
— О-о! Няма да си губя времето за хора като Мийви. Тя не означава нищо за мен. Да не би да ме подкрепи когато ти изчезна? Не, напротив. Знаеше, че си жива и ме остави да изтърпя всичко, на което ме подложиха полицаите.
Той бръкна в задния си джоб и извади навит на руло лист.
— Искаш ли да ти кажа истината? — продължи нагло той. — Ти не знаеш какво се случи в планината. Не си сигурна дали не е плод на въображението ти. Винаги си имала прекалено голямо въображение, нали си, така да се каже, творец. Непрекъснато си фантазираш. Виждаш несъществуващи неща, чуваш неизказани думи. Дори и сега се съмняваш в себе си. Питаш се дали си била права тогава, или си сгрешила. Нали така? — ухили се той, доволен от себе си.
— Не се съмнявам в себе си, Едуард! Вече не! — скочи срещу него тя. — Нито пък другата ти съпруга. И двете знаем много добре кой си и какво направи.
— Какво? — обърка се той.
— Говоря за Пати, помниш ли я, Едуард? Майката на Грейси.
Той се стъписа:
— К-къде са те сега?
— На сигурно място. — Лили го погледна право в очите. — Тя е чудесна жена! Съжалявам, че е трябвало да изживее всичко, което преживях и аз. Сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че се чувства много добре, както и аз.