Предизвикателството беше твърде голямо. Лили видя как се промени изражението му — от шок до гняв, а очите му се нажежиха до бяло. Удари по облегалката на пейката с навития на руло лист, той отскочи и се приземи върху клоните на ниския кедър, който растеше точно зад беседката.
— Прочети това — изкрещя той — и после ще видим дали ще се чувстваш добре! Надявам се да се забавляваш, докато го четеш.
Лили поклати глава и бавно запристъпва към къщата.
— Вземи го и го прочети! — Гласът му прозвуча истерично.
Тя не даде знак, че го е чула. Вътрешно се тресеше, но застави тялото си да остане изправено и спокойно, крачка след крачка, докато усети хладната стъклена топка на външната врата в ръцете си. Внимателно отвори, влезе вътре и превъртя ключа.
Едуард продължи да стои на средата на двора и да гледа към къщата. Пристъпи няколко крачки и надникна през прозореца на кухнята. Лили даде воля на страха си. Затрепери така, че зъбите й затракаха, и влезе навътре в тъмния коридор, където погледът му не можеше да я достигне. Той продължаваше да се взира през прозореца, неподвижен, с ръце на кръста, сякаш нямаше намерение да мръдне от там. Изведнъж се обърна, върна се при кедъра и свали листа от клоните му. Внимателно го изглади, почисти го от игличките и отново го сгъна. Тя го видя да се връща към предната врата, но розовият храст от лявата страна й попречи да проследи пътя му. За минута-две настъпи тишина и после се чу изскърцването на мрежата на вратата. Сърцето й заблъска в гърдите, тя се хвърли към телефона, готова да набере 911. В този момент вратата се тресна в касата и Едуард мина покрай кладенеца, изкачи каменните стъпала и се изгуби към плажа.
Лили изтича на втория етаж, за да огледа целия двор и отбивката за градината. Едуард не се виждаше никъде. Мийви спеше, а Лиам и Роуз бяха още в морето.
Тя се върна в кухнята и открехна вратата с треперещи ръце. Листът беше пъхнат между вратата и касата. Лили го издърпа и изохка. Нещо убоде пръстите й. Едуард беше сложил бяла роза в сгънатата хартия. Тя я захвърли на земята и разгъна листа. Кръвта й го изцапа.
Беше призовка:
„ЗАКОН НА ЩАТА КЪНЕКТИКЪТ
Разд. 466–168 /бивш 52-184/
Генетичен тест за установяване на бащинство
Изисква се съдебна такса…
/а/… при всички случаи, когато въпросът за бащинството е предмет на съдебен или семеен спор, всяка една от страните може да изиска ДНК-анализ, който трябва бъде извършен в болница, лицензирана лаборатория, от оторизиран лекар или медицинско лице, посочено от съда, за да определи дали предполагаемият баща или съпруг може или не може да е биологичен родител. Резултатът от този тест, независимо дали е изискан от съда, или е предоставен предварително от една от страните въз основа на раздел 466–168 от закона, ще бъде приет като доказателство за предполагаемо бащинство на съответното лице или пък за отхвърлянето му като такъв, без да са необходими допълнителни показания или доказателства относно достоверността и сигурността на теста, освен в случаите, когато се оспори писмено, не по-късно от двайсет дни преди изслушването на страните в съда…“
Лили се свлече на пода. Продължаваше да се взира в листа. Патрик се бе оказал прав, отчаяно помисли тя, докато препрочиташе текста още веднъж и после още веднъж. Колко минути остана така? Или часове? Беше загубила представа за времето. Случайно погледна през прозореца и видя лицето на Роуз, която тъкмо се прибираше от разходката, щастлива и безгрижна. Изпълнена с енергия, дъщеря й размаха ръка за поздрав.
„Какви прекрасни зелени очи има“ — помисли си Лили и отвърна на поздрава с усмивка. Прибра призовката и розата и излезе на вратата да я посрещне. Не можеше да откъсне поглед от засмяното й лице. Нали очите на човека са прозорец към душата му, разкриват мислите и чувствата му? Това, което се виждаше в очите на дъщеря й, беше прекрасно.
„Нищо лошо не може да се случи, щом сме заедно“ — убедено си каза тя и усети някаква свобода, облекчение, сякаш току-що беше избегнала опасна катастрофа. Тялото й все още се тресеше толкова силно, че заплашваше да се разпадне, но тя успя да стъпи здраво на краката си. От минутата, в която реши да се върне в Хабърд Пойнт, сърцето й знаеше, че ще се наложи да се изправи срещу Едуард, и въпреки това се оказа неподготвена за такава безпощадна битка. Той щеше да използва всички оръжия, позволени и непозволени, тя беше сигурна в това, и щеше да ги насочи срещу нея и Роуз, нейната Роуз, която щеше да се окаже в центъра на тази ужасна война. И докато отваряше вратата, тя разбра, че съдбата на дъщеря й е в нейните ръце, там, където се оказа и самата Роуз, когато се хвърли в обятията й.