— Спокойно, Лили — намеси се Лиам и хвана ръката й, за да й вдъхне кураж.
— Тогава ли реши да го напуснеш? — продължи с въпросите Линдзи.
— Горе-долу — промърмори тя. Личеше си, че предпочита да не си спомня.
— Какво стана, Лили? — настоя адвокатката.
Тя затвори очи и заговори:
— Когато гневът му отмина, той ме прегърна, утеши ме, каза, че всичко щяло да бъде наред. Щял да се промени. Помислих си: „Може би това е повратната точка, може би най-накрая е разбрал, че сме семейство.“ Заяви, че ще е добре и за нас, и за бебето, да си направим пикник.
Рязко отвори очи и се взря в бележника на Линдзи, но всъщност погледът й беше насочен назад във времето:
— Тръгнахме с колата. Беше късна есен и листата на повечето от дърветата бяха опадали, но въпреки това беше чудесен слънчев ден. Когато Едуард искаше, можеше да бъде много мил. Той пусна диска с любимите ми песни, хвана ми ръката и ние потеглихме. „Може би мисълта за бебето му действа така“, наивно си помислих аз.
Линдзи кимна с разбиране.
— Карахме на север, нагоре към Масачузетс. Едуард беше роден в Спрингфийлд. Искаше да отидем там, защото природата в онзи край го изпълвала с енергия, подмладявала го. Независимо от тъжното му детство там живеели любимият му учител, леля му… там и само там се чувствал като у дома си. Помислих си… надявах се, че иска да ме представи на роднините си.
— Но не е станало така?
Тя поклати глава:
— Не. Стигнахме до Бъркшир. Там имаше ски писта, където се е учил да кара ски като дете. Пътят не беше лош. Следваше извивките на планината и прорязваше гъстите гори успоредно на ски влека. Едуард ми е казвал много пъти, че обича гората, дърветата го карали да се чувства по-близо до корените си. Морето си било мое, а горите принадлежали на него. Той…
— В коя част на пистата беше?
— Блантайър — отвърна Лили. — Продължавахме да пълзим нагоре, между дърветата. Само тук-там се виждаше по някое самотно листо. Най-накрая се изкатерихме до първата станция на ски влека и паркирахме. Времето беше топло и наоколо беше пълно с коли на туристи.
— Но ти си била бременна.
— Да, но се чувствах добре. Исках да се поразтъпча след дългото седене в колата, да поема малко свеж въздух. Той извади кошницата, която беше подредил сам…
Лиам извърна поглед. Изглежда, знаеше какво следва и нямаше сили да слуша историята още веднъж.
— Ние тръгнахме по пътеката, която водеше към върха, скоро ни застигнаха други туристи. Всички се усмихваха мило и ни поздравяваха. Едуард ми говореше, че искал да научи детето ни да кара ски. Щели сме да идваме тук всяка събота и неделя през зимата, а можело и през есента. През лятото сме щели да бъдем в Хабърд Пойнт, разбира се.
— Имаше ли много хора в планината?
— В началото имаше. Но колкото по-високо се изкачвахме, толкова повече оредяваха — припомняше си Лили.
— Започнах да огладнявам и се надявах скоро да спрем за почивка. Пътеката не беше много стръмна. Едуард беше избрал дълъг, но сравнително лек път и аз си спомням, че тогава се почувствах поласкана от вниманието му, защото за себе си той предпочиташе по-трудни маршрути, които изискваха катерене и напрягане на мускулите. Нашият път беше, общо взето, полегат, но на места се натъквахме на сериозни пропадания. Чувствах се леко замаяна, но не беше сериозно. Все пак съм от Ню Ингланд — животът сред природата ми е в кръвта.
Линдзи се усмихна, но Лиам остана сериозен. Той знаеше какво следва и гледаше напрегнато в пода.
— Изведнъж Едуард спря. Намирахме се на дълга права отсечка на самия връх на хълм, заобиколени от стръмни пропасти. Колко добре го беше измислил! Просто и лесно за изпълнение… Погледна наляво, после надясно — разказваше Лили — и аз разбрах.
Лиам и Линдзи не помръднаха. Гледаха я втренчено и чакаха да продължи.
Споменът я накара да настръхне. Едуард искаше да се увери, че наоколо няма човек, който би могъл да го изненада.
— Изглеждаше съсредоточен, сякаш му предстоеше сериозна работа. Очите му бяха черни и вглъбени. Доближи се и ме хвана за ръката.
Тя преглътна и внезапно усети студ, въпреки че навън слънцето припичаше. Страхът отново пълзеше във вените й, както ставаше всяка нощ, в която сънуваше Едуард. Предстоеше най-зловещата част, която изглеждаше толкова невинно — Едуард спира, оглежда се уж между другото и…