— Съдът ще определи така наречения „guardian ad litem“ — заговори отново Линдзи. — Настойник, назначен от съда, който ще следи за интересите на детето, докато тече съдебната процедура.
Лили усети, че земята под краката й се накланя, и тя се изхлузва в безвъздушното пространство. Някой си, назначен да брани интересите на Роуз? Тя залитна и ако не беше ръката на Лиам, сигурно щеше да се окаже на земята.
— Какво става, по дяволите? — Гласът й приличаше повече на хрип. — Не искам да играя игри! Не искам Едуард да припарва до дъщеря ми! Чувате ли ме?
— Знам, Лили — отвърна кротко Линдзи.
— Може ли да не се стига до там? — запита Лиам. — Да бавим и да размотаваме, да не допускаме ДНК-тест, без значение колко ще ни струва това. Дори да погълне всичките ни спестявания си заслужава, ако това помогне да задържим Едуард далеч от Роуз.
— Изслушването е насрочено за следващата седмица — каза тихо адвокатката. — Не можем да не се явим на делото. Чуйте ме, мисля да заложа на заболяването на Роуз и четирите сърдечни операции.
— Ще бъдем там — решително заяви Лиам. — Ще им разкрием кой всъщност е Едуард Хънтър.
Линдзи се загледа в Лили, опитваше се да прецени силата й, да разбере дали ще издържи дългата и мъчителна битка, която предстоеше в съда. Тя усети погледа й и тихо попита:
— Трябваше да продължа да се крия, нали?
Линдзи не отговори.
Двайсет и втора глава
Застанал на най-горната палуба на ферибота „Редтейл“, Патрик виждаше целия Кейп Хоук пред себе си. Или почти целия. Тънката мъгла забулваше само най-високите върхове по протежението на фиорда и растящите по скалистия ръб борове, на чиито клони се белееха главите на скални орли. Кейп Хоук и заливът сребрееха в мъглата, а белите ивици, които оставаха след големите риби и лодките, сякаш режеха с нож металносивите води на океана. Тук-там проблясваха черните гърбовете на гмуркащи се китове, а на брега единственото цветно петно беше червеният покрив на хотела, в който бяха отседнали Патрик и Флора. Той се опита да погледне през сивата пелена на деня и да види магазинчето на Лили, където днес трябваше да работи Мариса.
Фериботът се отдалечаваше от пристанището и ревът на моторите заглушаваше музиката от брега. Той се надвеси над перилата, за да хване няколко такта от новата мелодия, която идеше от сцената пред хотела. Продължаваше да гледа към магазинчето, но всъщност си припомняше очите на Мариса в момента, в който видя сестра си на борда на пристигащия ферибот. Нямаше по-добра отплата за него от щастливата й усмивка, когато му благодари. Представи си, че й разказва какво точно е станало в Балтимор и тя го гледа с онзи неин поглед, който разтапяше сърцето му.
От друга страна, каза си той, може би нямаше повече работа тук. Доведе сестра й, откри каквото можа за човека, от когото се интересуваше Лиам, и толкова. Дори се реши да направи един курс с „Редтейл“, за да поразпита и капитана на кораба за този Лафарж, но после? После трябваше да замине за Кънектикът. След развода си със Сандра отношенията му с другия пол не бяха никак лесни. Трудно се доверяваше, трудно щеше да разкрие душата си на някого. Мийви го беше посъветвала да не изпуска късмета си, но как да стане това, когато сърцето му подскачаше само като си помислеше за Мариса?
— Извини ме, че се забавих — гръмна зад него гласът на Ти Джей Маккуин, — но трябваше да извикам помощника си от долната платформа.
— Няма проблем — обърна се Пат към капитана, който тъкмо излизаше от кабината на щурвала.
— Та значи си приятел на сестрите Махоун? — попита Ти Джей.
— Нещо такова — измънка Патрик.
— Виждал съм Мариса няколко пъти из града. Лиам Нийл е близък с приятелката й Лили, та от там съм чувал за нея. Много е затворена, почти не излиза. Никога нямаше да се сетя, че е сестра на Сам.
— Защо не? — заинтересува се Пат.
— О, Сам е огън жена! — засмя се Ти Джей. — Вчера, когато се запознахме на ферибота, тя дойде в кабината ми и ме помоли да я взема при мен. Това е против правилата…
— Да, морската охрана няма да се зарадва, ако види, че капитанът флиртува с пътничка, докато управлява стотонен кораб — намигна му Патрик.
— Не ме издавай — ухили се Ти Джей. — Обаче аз я пуснах. Как да кажа „не“ на тези зелени очи?
— Защо искаше да влезе при теб?
— Помоли ме да й кажа, когато наближим града. Искала да огледа природата около него и да го видела отдалеч. Мисля, че я привлече това там. — Посочи стикера, залепен на едно от стъклата на кабината, Патрик се наведе и прочете: „Корпус на мира“. — Каза ми, че усетила в мен сродна душа, когато го прочела.