— Трябваше да му кажа истината.
— Държа се отвратително с него и сега той е ядосан.
— Какво значение дали е ядосан или не — намеси се Бет. — Предишния път, когато ни нападна, Хари не беше ядосан.
— Искаш да кажеш, Джери — поправи я Норман. — Джери ни нападна.
— Да, така е, Джери.
— Доста груба грешка, Бет — подхвърли Хари.
— Прав си, Хари. Съжалявам.
Имаше нещо странно в начина, по който Хари я гледаше. Хари не пропуска и най-малката дреболия, помисли си Норман и няма да ни остави на мира.
— Не зная как си могла да сбъркаш така — продължаваше Хари.
— Съжалявам. Грешка на езика. Глупаво беше от моя страна.
— Не бих казал.
— Наистина съжалявам — настояваше Бет.
— Няма значение — отказа се Хари.
В държанието му вече се долавяше известно безразличие, гласът му звучеше равнодушно. Ой-ой, рече си Норман.
Хари се прозя и протегна ръце.
— Знаете ли, — каза им той, — изведнъж се почувствах страшно изморен. Мисля, че е време да подремнем.
И той се отправи към койките.
1600 ЧАСА
— Трябва да предприемем нещо — настояваше Бет. — Не можем да го разубедим.
— Права си — съгласи се Норман. — Не можем.
Бет почука на екрана, където все още стояха последните думи:
ЩЕ ВИ ИЗБИЯ ВСИЧКИ.
— Как мислиш, дали ще го стори?
— Да.
Бет се изправи, стиснала юмруци.
— Значи или той, или ние.
— И аз така смятам.
Заключението увисна във въздуха между тях, неизказано.
— Този негов процес на творене, — поде Бет, — според теб, трябва ли да е в безсъзнание, за да бъде преустановен?
— Да.
— Или мъртъв.
— Да — кимна Норман. Всичко изглеждаше толкова нереално. Намираше се на хиляда фута под повърхността на океана и замисляше убийството на друго човешко същество. Какво ли още щеше да му поднесе съдбата? Ала друг изход просто нямаше.
— Мразя мисълта, че трябва да го убия — рече Бет.
— Аз също.
— Искам да кажа, дори не знам откъде се започва.
— Може би няма да се наложи да го убием — предположи Норман.
— Докато той не започне пръв — добави Бет. После поклати глава. — О, по дяволите, Норман, кого лъжем? Тази черупка няма да издържи повторна атака. Трябва да го убием. Не смея дори да си го помисля.
— Аз също — съгласи се Норман.
— Можем да използваме един от харпуните с експлозивни глави. Ще се постараем да прилича на нещастен случай. А после остава само да чакаме, докато дойдат военните и ни измъкнат от тук.
— Не искам да го правим.
— И аз — рече Бет. — Но какво ни остава?
— Не е необходимо да го убиваме — разсъждаваше Норман. — Достатъчно ще е, да бъде в безсъзнание — той стана, отвори аптечката и започна да разглежда подредените вътре лекарства.
— Мислиш ли, че там ще намериш нещо подходящо? — попита Бет.
— Може би. Някакъв анестетик. Не зная.
— Ще свърши ли работа?
— Всичко, което може да предизвика безсъзнание, ще ни свърши работа. Така поне смятам.
— Дано да си прав, — отвърна Бет, — защото ако започне да сънува и от съня му се появят разни чудовища, с нас е свършено.
— Няма опасност. Анестезията води до дълбоко безсъзнателно състояние, което се характеризира с липса на съновидения — Норман продължаваше да чете етикетите на различните медикаменти. — Знаеш ли за какво служат тези лекарства?
— Не, — поклати глава Бет, — но в компютъра има подробно описание. Прочети ми имената и аз ще ги намеря в справочника.
— Дифенил парален.
Бет натисна няколко клавиша и прегледа появилия се на екрана текст.
— Това е… като че ли… против изгаряне.
— Ефедрин хидрохлорид.
— Това пък… — тя плъзна пръст по екрана, — май е за морска болест.
— Валдомет.
— За язва.
— Синтаг.
— Синтетичен аналог на опиума. Бързодействащ.
— Предизвиква ли безсъзнателно състояние? — попита Норман.
— Не, ако се съди по описанието. Пък и продължителността на действие е само няколко минути.
— Таразин.
— Транквилизатор. Води до сънливост.
— Добре — той остави шишето встрани.
— Има и халюцинаторен ефект.
— Не ни трябва — Норман пъхна обратно шишето. Само това им липсваше. — Риордан?