„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“ — бе попитала Тина. Докато е отговаряла на този въпрос, Бет вероятно си е представила сферата отворена, видяла е този образ в мислите си…
Стаята ненадейно се изпълни с нисък, разтърсващ грохот.
Сферата беше отворена, вратата зееше, просторна и черна.
Ето, това е, помисли си той. Представяш си, че нещо се случва и то става. Което означава, че ако си представи вратата затворена…
Отново познатия грохот. Вратата се затвори.
… или че се отваря…
Сферата се отвори наново.
— По-добре да не подлагам късмета си на изпитание — произнесе гласно Норман. Вратата продължаваше да зее. Надникна вътре, но видя само дълбок, непрогледен мрак. Сега или никога, рече си той.
И пристъпи вътре.
Зад него, сферата се затвори.
В началото беше тъмно, сетне очите му привикнаха и той забеляза светулките. Бяха като танцуваща, блестяща пяна, милиони светещи точици, които се виеха около него.
Какво ли е това? — помисли си той. Приличаше на пяна и нищо друго. Нямаше видима структура, нито очертани граници. Беше като люшкащ се океан, като проблясващи пенливи вълни. От него се излъчваше безмерна красота и спокойствие. Вътре в сферата беше уютно.
Раздвижи ръце, протегна ги към пяната, а тя се завъртя. изведнъж забеляза, че ръцете му са станали прозрачни, през тях се виждаше светещата пяна. Сведе поглед към тялото си. Краката, торсът, през всичко прозираше пяната. Тялото му се беше сляло с нея. И това усещане беше изключително приятно.
Не чувстваше никаква тежест. Издигна се бавно нагоре и полетя в безкрайния океан от пяна. Сви ръце на тила и продължи да се носи. Беше щастлив. Можеше да остане тук завинаги.
Постепенно, сред обкръжаващия го океан долови нечие присъствие.
— Има ли някой тук? — попита той.
Аз съм тук.
Почти подскочи, толкова неочакван и силен беше гласът. После се зачуди, дали наистина е чул нещо.
— Каза ли нещо?
Не.
Но как общуваме? — зачуди се той.
Както всичко общува с всичко останало.
И как по-точно?
Защо питаш като вече знаеш отговора.
Но аз не знам отговора.
Пяната продължаваше да се поклаща нежно около него, но известно време нямаше никакъв отговор. Зачуди се, дали отново не е останал сам.
Тук ли си?
Да.
Мислех че си си отишъл.
Няма къде да отида.
Да не искаш да кажеш, че си затворен в сферата?
Не.
Ще ми отговориш ли на един въпрос? Кой си ти?
Аз не съм кой.
Ти Бог ли си?
Бог е дума.
Искам да кажа, по-висше същество, или съзнание?
По-висше от какво?
По-висше от мен, предполагам.
А ти колко високо стоиш?
Доста ниско. Поне така мисля.
Е, това си е твой проблем.
Яхнал поток от пяна, той бе завладян от опасението, че Богът му се подиграва. Помисли си: Шегуваш ли се с мен?
Защо питаш след като вече знаеш отговора.
С Бог ли разговарям?
Въобще не разговаряш.
Приемаш думите ми твърде буквално. Да не би да е, защото идеш от друга планета?
Не.
От друга планета ли си?
Не.
Да не си от друга цивилизация?
Не.
А откъде си?
Защо питаш след като вече знаеш отговора.
При други обстоятелства, мислеше си той, щях да се ядосам от този непрестанно повтарящ се отговор. Но сега не изпитваше нищо. Не беше способен на никакви изводи.
И все пак, тази сфера идва от друга цивилизация.
Да.
И може би от друго време.
Да.
А ти не си ли част от сферата?
Сега съм.
И откъде си тогава?
Защо питаш след като вече знаеш отговора.
Пяната лекичко се плисна и го залюля нежно.
Тук ли си още?
Да. Няма къде да ида.
Опасявам се, че не разбирам много от религия. Аз съм психолог. Интересувам се от процесите на мислене при хората. По време на подготовката не съм се занимавал с религиозни въпроси.
А, разбирам.
Психологията няма почти нищо общо с религията.
Разбира се.
Значи си съгласен?
Съгласен съм с теб.
Това звучи успокояващо.
Не виждам защо.
Кой си ти?
Кой наистина?
Той се залюля в пяната, изпълнен с усещането за абсолютно спокойствие, независимо от донякъде объркания разговор.
Има нещо, което ме притеснява, помисли си той.