Норман дръпна с ръка. Чувстваше течащото по кабела напрежение.
— Не го прави, Норман…
Кабелът в ръката му бе съвсем опънат.
— Сега ще те изключа, Бет.
— За Бога, Норман! Защо не ми вярваш? Ще ни избиеш всички!
Той се поколеба. Възможно ли бе да казва истината? Какво разбираше тя от детонатори и експлозиви? Норман огледа сивкавия конус, който стигаше до пояса му. Ще почувства ли нещо, ако вземе че експлодира? Поне мъничко?
— По дяволите — произнесе гласно той.
И след това издърпа кабела от конуса.
Воят на сирената вътре в шлема беше толкова пронизителен, че той подскочи. В горния край на лицевото стъкло имаше миниатюрен дисплей с течни флуиди, на който мигаше предупредителния надпис „опасност“.
— О, Норман. Проклет да си. Видя ли какво направи.
Едвам различаваше гласа й над тревожния сигнал на алармата. По цялото протежение на кораба трескаво мигаха червени светлини. Норман се напрегна, очаквайки всеки миг да бъде пометен от експлозия.
Но в този момент воят беше прекъснат от дълбок, басов мъжки глас, който произнесе:
— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. СТРОИТЕЛНИЯТ ПЕРСОНАЛ НЕЗАБАВНО ДА НАПУСНЕ ЗОНАТА НА ВЗРИВА. ЕКСПЛОЗИВИТЕ СА АКТИВИРАНИ. ЗАПОЧВАМ ОТБРОЯВАНЕТО. ДВАЙСЕТ МИНУТИ.
На конуса блеснаха яркочервените цифри 20:00. След това се смениха от 19:59…19:58…
Същото изображение се появи и на миниатюрния дисплей върху лицевото стъкло на шлема.
Необходими му бяха няколко секунди, за да осъзнае какво всъщност става. Втрещен в мигащия конус, той прочете отново надписа:
ВМФ — ЗА СТРОИТЕЛНО/ДЕМОНТАЖНИ НУЖДИ
Разбира се! Теваковите експлозиви не бяха оръжие, предназначени бяха за строителни и демонтажни работи. Ето защо бяха снабдени с вградени броячи, с програмиран двадесет минутен предохранителен период, за да успеят всички работници да напуснат опасната зона.
Остават ми двадесет минути, помисли си той. Предостатъчно време.
Норман се обърна и пое решително към ДС-7 и миниподводницата.
01 ЧАС И 40 МИНУТИ
Крачеше равномерно, без да бърза излишно. Не чувстваше никаква тревога. Дишането му беше съвсем спокойно. Чувстваше се удобно в затопления костюм. Всички системи работеха гладко.
Време беше да си тръгва.
— Норман, моля те…
Ето, че Бет вече го молеше. Поредната, необоснована смяна на настроението. Норман не й обърна внимание. Продължи напред към подводницата. Гласът от записа прогърмя повторно:
— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. СТРОИТЕЛНИЯТ ПЕРСОНАЛ ДА НАПУСНЕ ЗОНАТА НА ВЗРИВА. ОСТАВАТ ДЕВЕТНАДЕСЕТ МИНУТИ.
Норман почувства, че е изпълнен със сила и решимост. Нямаше и капчица колебание. Знаеше съвсем ясно, какво трябва да направи.
Да спаси себе си.
— Не мога да повярвам, че го правиш, Норман. Не мога да повярвам, че ще ни изоставиш.
Ще трябва да повярваш, помисли си в отговор той. А нима имаше друг изход? Бет беше извън контрол и твърде опасна. Късно бе да я спасява — подобна мисъл му се струваше най-малкото налудничава. В Бет тлееше желанието за самоубийство. Веднъж вече беше направила опит да го премахне и почти бе успяла.
Що се отнася до Хари, той беше прекарал повече от тринадесет часа дълбоко упоен. Вероятно клинически вече е мъртъв, настъпила е мозъчна смърт. Нямаше никакъв смисъл Норман да остава повече тук. Нищо не го задържаше.
Подводницата беше съвсем близо. Виждаше прикрепващите въжета и жълтеникавия й корпус.
— Норман, моля те… имам нужда от теб.
Съжалявам, помисли си той. Смятам да се махна от тук.
Плъзна се под сдвоените витла, покрай корпуса, с изписаното название „Подводна звезда III“. Изкачи се по стълбата и се озова в хангара.
— Норман…
Намираше се извън обсега на радиовръзката. Сега вече беше свободен. Отвори люка и се спусна в подводницата. Завъртя шлема и го откачи.
— МОЛЯ ЗА ВНИМАНИЕ. ОСТАВАТ ОСЕМНАДЕСЕТ МИНУТИ.
Норман се настани в пилотското кресло и огледа приборите. Няколко индикатора премигваха, точно срещу него беше изписано:
ПОДВОДНА ЗВЕЗДА III — КОМАНДЕН МОДУЛ
Нуждаете ли се от помощ?
Да Не Прекъсни
Той натисна „да“. Изчака, докато се появи следващото послание.
Жалко за Хари и Бет, мъчно му беше, че трябва да ги изостави. Но и двамата, по свой начин, бяха пропуснали шанса да узнаят повече за своята същност и по такъв начин се бяха превърнали в лесна плячка на сферата и нейната сила. Типичен пример за класическа научна грешка, за „триумфа“ на рационалното над ирационалното. Всички учени отказваха да приемат своята ирационална половина, да признаят нейната важност. Занимаваха се единствено с рационалното. Обръщаха внимание само на онова, което ги интересуваше, в което виждаха някакъв смисъл, а другото, което дори Айнщайн наричаше „твърде лично“ просто забравяха.