Норман не ги помнеше и тъкмо се готвеше да го каже, когато в стаята влезе един лейтенант.
— Капитан Барнс, ето фотографското увеличение, което искахте.
— Добре — рече Барнс. Той присви очи към снимката и после я остави. — А какво се чува за времето?
— Никаква промяна, сър. Сателитните съобщения потвърждават, че в района разполагаме с четирийсет и осем часа, плюс-минус дванадесет.
— По дяволите — възкликна Барнс.
— Проблеми? — поинтересува се Норман.
— Времето се разваля — рече Барнс. — Възможно е да евакуираме съдовете от повърхността.
— Това означава ли, че се отменя спускането?
— Не — поклати глава Барнс. — Потегляме утре, както бе решено.
— Защо Хари смята, че онова нещо долу не е космически кораб? — попита Норман.
Барнс погледна намръщен подредените пред него папки.
— Нека ви кажа нещо — поде той. — Хари е теоретик. А теориите са си само теории. Аз работя със солидни факти. Такъв факт например, е че долу има нещо дяволски странно и много старо. Искам да знам какво е то.
— Но ако не е космически кораб, тогава какво би могло да бъде?
— Нека почакаме докато стигнем долу — Барнс си погледна часовника. — Вторият модул на станцията вероятно вече е закотвен за дъното. След петнадесет часа започваме да ви прехвърляме. А дотогава ни чака доста работа.
— Почакайте малко, доктор Джонсън — Норман замря неподвижно, гол, усещайки допира на металическия оразмерител. — Още малко… чудесно. А сега можете да влезете във ваната.
Младият военен фелдшер отстъпи назад, а през това време Норман изкачи стълбите и надникна в басейна, напълнен догоре с вода. В мига, когато потопи тялото си в него, водата преля отвъд края.
— Това за какво е? — попита Норман.
— Съжалявам, доктор Джонсън, но ще трябва да се потопите напълно…
— Какво?
— Само за малко, сър…
Норман пое дъх, отпусна се под водата и почти веднага изплува.
— Чудесно, можете да излизате — каза фелдшерът и му подаде хавлия.
— За какво беше това? — повтори Норман докато изкачваше стълбичките.
— Измерване на общото тотално телесно съдържание на мазнини — обясни фелдшерът. — Необходимо ни е, за за да изчислим вашата сатхар.
— Моята сатхар?
— Сатурационна характеристика — поясни фелдшерът докато нанасяше нещо в бележника си. — О, Боже! — възкликна той. — Извън нормата сте.
— Хайде де.
— Тренирате ли, доктор Джонсън?
— От време на време — отвърна уклончиво той. Хавлията беше твърде малка за да я увие около кръста си. Защо ли тия от флотата използват такива малки кърпи?
— Пиете ли?
— От време на време — този път още по-уклончиво. А и какво друго да каже?
— Мога ли да попитам, кога за последен път сте приемали алкохол, сър?
— Не зная. Преди два или три дена — Сан Диего му се струваше безкрайно далеч. — Защо?
— Всичко е наред, доктор Джонсън. Да имате болки в ставите, колената и кръста?
— Не, защо?
— Случаи на загуба на съзнание, припадъци или причерняване?
— Не…
— Бихте ли седнали там, сър — фелдшерът посочи малко столче, до вграден в стената електронен прибор.
— Бих искал да ми обясните защо е всичко това — заяви Норман.
— Само гледайте в зелената точка, с широко отворени очи…
Усети рязък полъх в очите си и инстинктивно премигна. Макарата с милиметрова хартия се завъртя. Фелдшерът я откъсна и се загледа в нея.
— Благодаря, доктор Джонсън. А сега, ако обичате…
— Искам да получа от вас информация — рече Норман. — Искам да знам какво става.
— Разбирам, сър, но трябва да приключа с прегледа преди следващото ви съвещание в седемнадесет часа.
Норман легна по гръб, фелдшерът забоде по една игла в ръцете му, една в крака и последната — в слабините. Той извика от острата болка.
— Най-лошото мина, сър — успокои го фелдшерът. — Бихте ли притиснали с памук ето тук…
Носът му бе защипан с щипка, а в устата му пъхнат мундщук.
— Сега измерваме въглеродния двуокис — обясняваше фелдшерът. — Издишайте. Добре. Поемете въздух, издишайте…
Норман издиша. Гумената диафрагма пред него се изду, измествайки стрелката на скалата.
— Още веднъж, сър. Сигурен съм, че можете повече.