— Майчице…
— Как, по дяволите, стана това? — запита Барнс.
— Аз го направих — отвърна Бет. — Натиснах едно копче.
— Ще ви помоля да не натискате повече копчета — рече гневно Барнс.
— Над него пишеше „Осветление“. Реших че няма нищо лошо в това да го включа.
— Мисля че вече се разбрахме — рече Барнс.
— Слушай, Хал…
— Бет, не искам да натискаш повече бутони!
Другите обикаляха из стаята, разглеждаха пулта и опитваха креслата. Всички, с изключение на Хари. Стоеше неподвижен в средата на помещението и от време на време питаше:
— Някой да вижда някъде дата?
— Няма дата.
— Трябва да има — настояваше Хари. — Ще я намерим. Няма съмнение, че това е американски космически кораб от далечното бъдеще.
— Какво прави тук? — запита Норман.
— Проклет да съм, ако знам — рече Хари и вдигна рамене.
Норман се намръщи.
— Какво те тревожи, Хари?
— Нищо.
— Сигурен ли си?
— Да, сигурен съм.
Надушил е нещо, помисли си Норман, и не иска да го каже.
— Ето значи как изглежда една машина на времето — произнесе Тед.
— Не зная — колебаеше се Барнс. — ако ме питате, този пулт ми прилича на пригоден за полети, а стаята е като пилотска кабина.
Норман беше склонен да се съгласи с него — помещението наистина приличаше на пилотска кабина. С три кресла — за първи, втори пилот и навигатор. Така бяха разположени и инструментите. Да, тази машина бе създадена да лети, сигурен бе в това. Но имаше нещо странно…
Той се отпусна в едно от креслата. Почувства се невероятно удобно. Под него нещо избълбука — може би вътре имаше вода?
— Надявам се, не възнамеряваш да полетиш с тая тенекия?
— Не, не.
— Какъв е този странен шум?
Креслото го обгърна. За миг Норман бе завладян от паника, усещайки как се притиска в него меката материя, обвивайки раменете и кръста му. Кожената подложка се плъзна зад врата му, покри ушите и прикова челото му. Потъваше все по-дълбоко, изчезваше във вътрешността на креслото, сякаш то го поглъщаше…
— О, Боже…
И тогава креслото се понесе напред и застина до пулта. Шумът изчезна.
Всичко замря.
— Според мен, — каза Бет, — това кресло сметна, че се готвиш да излиташ.
— Хммм — изсумтя Норман, докато се мъчеше да се овладее. — И как да изляза сега?
Единствената непокрита част от тялото му оставаха ръцете. Той раздвижи пръсти и напипа цял ред бутони на облегалката на креслото. Натисна един от тях.
Креслото се плъзна назад и се разтвори. Норман побърза да стане и прогледна към отпечатъка, оставен от тялото му, който бавно се губеше.
Хари също натисна едно от копчетата и шумът се появи отново.
— Пълно е с вода.
— Има логика — кимна Барнс. — Водата не може да се свива. Седнал в подобно кресло, можеш да издържиш на невероятни натоварвания.
— Корабът също е създаден да издържа огромни натоварвания — рече Тед. — Може би пътуването във времето е свързано с натоварване. Структурно натоварване?
— Може би — на лицето на Норман се четеше съмнение. — Но мисля че Барнс е прав — този кораб е предназначен да лети.
— Поне така изглежда — не се предаваше Тед. — В края на краищата, ние знаем какво е да се пътува в пространството, но нямаме представа какво означава да пътуваш във времето. Известно ни е, че времето и пространството са неразделни части но временно-пространствения континиум. Може би и във времето се лети по същия начин, както и в пространството. Може би полетите в космоса и пътуването във времето си приличат повече, отколкото си мислим.
— Не забравяме ли нещо? — запита Бет. — А къде са всички? Ако хора са летели с този кораб във времето или пространството, тогава къде са сега?
— Вероятно някъде в кораба.
— Не съм сигурен — каза Хари. — Погледнете тези кожени кресла. Облицовката им е съвсем нова.
— Може би корабът е нов.
— Не, искам да кажа, че е чисто нова. По кожата няма никакви следи от одраскване, петна или замърсени участъци. Нищо което да посочва, че креслата са били използвани поне веднъж.
— Може би корабът е без екипаж.
— А защо тогава ще има кресла, ако няма екипаж?
— Може би са се отказали от екипажа в последния момент. Очевидно са се опасявали от радиационно излъчване. Вътрешният корпус също е покрит с оловен слой.