— Гледай ти — рече Барнс, след като надникна вътре.
— Какво има?
— Храна.
Храната беше увита в метално фолио и поставена в пластмасови кутии, също като порционите на НАСА. Тед вдигна една кутия.
— Храна от бъдещето — възкликна той и облиза устни.
— Ще я опиташ ли? — попита Хари.
— Естествено — рече Тед. — Знаеш ли, вкъщи имам бутилка „Дом Периньо“ от 1897, но за пръв път в живота си ще пробвам нещо от 2043.
— Което същевременно е на триста години — допълни Барнс.
— Не е зле да го заснемете — обърна се Тед към Едмъндс. — Да ме снимате как ям.
Едмъндс побърза да вдигне камерата и включи осветлението.
— По-добре не го прави — намеси се Барнс. — Имаме по-важни задачи.
— Обикновено човешко любопитство — каза Тед.
— Не сега — повтори с твърд глас Барнс.
Той отвори втори контейнер, после трети. Всички бяха пълни с храна. Преместиха се в следващия хангар и отвориха още контейнери.
— Само храна. Нищо друго, освен храна.
Корабът бе зареден с неимоверни количества храна. Дори за двадесетчленен екипаж, храната би стигнала за пътуване от няколко години.
Всички показваха белези на умора и следващата изненада им донесе облекчение. Бет бе забелязала някакъв бутон на стената и протегна ръка с думите:
— Чудя се, за какво ли служи…
— Бет… — извика Барнс.
Изведнъж пътеката под краката им се понесе напред с тихо бръмчене.
— Бет, искам да престанеш да натискаш всички копчета, които виждаш.
Но никой от останалите не възрази. Далеч по-приятно бе да се носят по пътеката, между безчислените затворени хангари. Най-сетне след доста време обстановката започна да се променя. Норман предположи, че се намират на близо четвърт миля от отправната точка. Горе-долу по средата на кораба.
И ето че попаднаха в помещение с двадесет висящи скафандъра.
— Бинго — рече Тед. — Всичко е ясно. Този кораб е предназначен за полет сред звездите.
Останалите се заеха да обсъждат развълнувано тази идея. Изведнъж всичко доби нов смисъл — огромните размери, просторът вътре в кораба, сложните уреди…
— О, за Бога — възрази Хари. — Не е възможно да е бил построен за междузвездни полети. Това очевидно е конвенционален космически кораб, макар и доста голям. А при конвенционална скорост на полета, до най-близката звезда са двеста и петдесет години.
— Може би разполагат с някаква нова технология.
— И къде е тя. Няма никакви следи от нова технология.
— Е, тогава…
— Гледай фактите, Тед — прекъсна го Хари. — Въпреки размера си, корабът е зареден с провизии само за няколко години — не повече от петнадесет. Колко далеч можеш да стигнеш за това време? Най-много да напуснеш Слънчевата система, така ли е?
Тед кимна мрачно.
— Вярно. На „Вояджър“ му бяха необходими пет години да стигне орбитата на Юпитер и девет за да се добере до Уран. За петнадесет години… може би са отивали на Плутон?
— Защо ще ходят на Плутон?
— Ами… не зная…
Радиоуредбата изпращя. Разнесе се гласът на Тина Чан:
— Капитан Барнс, от повърхността ви търсят за шифрована връзка.
— Добре — кимна Барнс. — И без това вече е време да се връщаме.
Поеха назад, през огромния кораб, към главния вход.
ПРОСТРАНСТВО И ВРЕМЕ
Седяха в дневната на ДС-8 и гледаха работещите под мрежата водолази. Барнс беше в съседния цилиндър, за разговор с повърхността. Ливай готвеше обяд, или вечеря — във всеки случай приготвяше нещо. Всички бяха малко объркани за онова, което хората от Флотата наричаха „повърхностно време“.
— Тук долу, времето на повърхността няма никакво значение — обясняваше им Едмъндс с кристално ясния си глас. — Между деня и нощта няма никаква разлика. Ще привикнете с времето.
Кимнаха замислено. Всички бяха уморени. Напрежението и умората от първото изследване си казваха своето. Бет вече се беше унесла в сън, отпуснала мускулестите си ръце на масата.
Зад илюминатора, три малки подводници се бяха спуснали и стояха неподвижно над мрежата. Около тях се бяха скупчили част от водолазите, останалите се носеха към тяхната станция ДС-7.