— Слушай, докато бяхме горе, подхвърлих пред Тед, че не е лошо да подготвим малка реч за историческия момент. И ето че едва стигнали входа, Тед вече започна да се перчи пред камерата и да бълва надути слова.
— Ами…
— Ами какво, Норман? Не ми вдигай рамене, за Бога! Идеята си е моя, а той я взе без дори да ми благодари.
— Каза ли му нещо за това? — попита Норман.
— Не, нищо не съм му казала. Сигурна съм, че не го помни, а дори и да му го кажа, най-много да ми отвърне: „Наистина ли, Бет? Да, може и да си споменала нещо подобно…“
— Все още смятам, че трябва да поговориш с него.
— Норман, ти въобще не ме чуваш.
— Ако си поговорите, поне няма да си така ядосана, като сега.
— Чакай съвет от психолог — поклати глава тя. — Слушай, в тази експедиция Тед си прави каквото иска, държи глупави речи — каквото му хрумне. Но аз първа минах през онази врата, а Барнс непрестанно се заяжда с мен. Защо да не вляза първа? Какво лошо има в това една жена да бъде първа, поне един път в историята на науката?
— Бет…
— …освен това аз включих лампите, защото не ви стискаше. И знаеш ли какво ми каза Барнс? Каза ми, че съм можела да предизвикам късо съединение и да изложа на опасност всички. Каза ми, че не зная какво върша. Че съм била импулсивна. Божичко. Импулсивна. Военен кретен от каменната ера.
— Увеличи звука — рече Хари. — Предпочитам да слушам Тед.
— Стига, момчета.
— Бет, всички сме под напрежение — заговори Норман. — Естествено е всеки да го хваща по различен начин.
Тя се облещи в него.
— Да не искаш да кажеш, че Барнс е бил прав?
— Казвам, че всички сме под напрежение. Той също. И ти.
— Дявол да го вземе, ама вие сякаш сте се съюзили срещу мен. Знаете ли защо все още съм само главен асистент и не ме хабилитират?
— Сигурно заради твоята мила, сговорчива натура? — попита Хари.
— Не мога повече да издържам. Наистина не мога.
— Бет, — каза Хари, — виждаш ли накъде отиват тези кабели? Влизат в ей онова табло. Можеш ли да провериш, дали не продължават от другата страна на вратата?
— Да не искаш да се отървеш от мен?
— Ако е възможно.
Тя се засмя с очевидно облекчение.
— Добре, ще погледна от другата страна на вратата.
Когато излезе Хари отбеляза:
— Изглежда ми преуморена.
— Знаеш ли историята с Бен Стоун? — попита Норман.
— Коя от многото?
— Бет завърши дипломната си работа в лабораторията на Стоун.
— Охо.
Бенджамин Стоун бе известен биохимик от Бостънския университет. Цветиста, завладяваща личност, Стоун притежаваше репутацията на добър учен, но всъщност използваше аспирантите за лабораторни асистенти и представяше разработките им за свои. Едва ли можеше да се твърди, че с това Стоун е уникален в университетското общество, но за разлика от колегите си беше далеч по-безскрупулен.
— Бет известно време дори живя с него.
— А-ха.
— Това беше в началото на седемдесетте. По онова време тя работеше върху серия от експерименти, свързани с биоенергетиката на цилиарните тела. Скараха се и Стоун я заряза. Бет напусна лабораторията, а той публикува пет статии — по нейните разработки — но без да спомене името й.
— Много мило — рече Хари. — И сега тя вдига тежести?
— Чувства се онеправдана и аз мога да я разбера.
— Мда — кимна Хари. — Но както казват, който си ляга с кучета, ще става с бълхи, нали така?
— Майчице — възкликна Бет, която бе влязла в този момент. — Това е съвсем като лафа на Тед, че изнасилените момичета сами са си го търсили. Това ли искаш да кажеш?
— Не — поклати глава Хари и продължи да вдига плочи от пода. — Но понякога не е зле да разберем, какво е търсило едно момиче в три през нощта на улицата и то в квартал с лоша репутация.
— Бях влюбена в него.
— Но кварталът си остава с лоша репутация.
— Аз бях само на двадесет и две.
— А на колко трябваше да бъдеш?
— Майната ти, Хари.
Хари отново поклати глава.
— Открихте ли кабелите, госпожице доктор?
— Открих проклетите ти кабели. Изчезват в някаква стъклена мрежа.
— Да погледнем — рече Норман и се отправи към вратата. Не веднъж бе виждал бордови записващи устройства — дълги метални кутии, напомнящи донякъде сейфове, изрисувани в червено и оранжево. Ако това е…
Той замръзна.