— Не виждам никакви очертания.
— Я примижи.
Норман присви очи.
— Съжалявам.
— Но това очевидно е рисунка на създанието! — настояваше Тед. — Виж, изправено тяло, три крака, две ръце. Глава няма, вероятно е локализирана някъде в тялото на съществото. Не може да не го виждаш, Норман.
— Тед…
— А Хари въобще не разбра за какво става дума! Посланието е не само картина, то е авто-портрет!
— Тед…
— Сега ще ми кажеш, че си въобразявам — въздъхна Тед и седна.
— Не бих искал да охлаждам ентусиазма ти — рече Норман.
— Но не виждаш пришълеца, така ли?
— Не, наистина.
— По дяволите — Тед захвърли разпечатката. — Мразя тоя кучи син. Той е арогантен, подлудява ме… И на всичко отгоре е млад!
— Но ти си на четирийсет — възрази Тед. — Не бих казал, че си прехвърлил хълма.
— Не и за физик — поклати глава Тед. — Биолозите нерядко се изявяват на научното поприще на стари години. Дарвин е бил на петдесет, когато е публикувал „Възникването на видовете“. Химиците също се справят по-добре в науката, когато натрупат годинки. Но във физиката, ако не направиш нещо до тридесет и пет, значи никога няма да го направиш.
— Но, Тед, ти си уважаван учен в твоята област.
Тед поклати глава.
— Така и не можах да създам фундаментална научна работа. Анализирах информация, имах някои интересни заключения. Но нищо фундаментално. Тази експедиция е последния ми шанс на осъществя нещо истинско. Нещо заради което… да вкарат името ми в учебниците.
Едва сега Норман започна да осъзнава откъде се бе появил този младежки ентусиазъм у Тед, това неспокойно почти юношеско поведение. Тед не беше емоционално пренапрегнат, той бе завладян от мания. Вкопчил се бе в отиващата си младост, отчаян от мисълта, че не е постигнал нищо. И тази гледка не беше неприятна. По-скоро тъжна.
— Все пак, — помъчи се да го успокои Норман, — експедицията още не е приключила.
— Така е — кимна Тед и чертите му се разведриха. — Прав си. Абсолютно си прав. Чакат ни още много прекрасни възможности. Сигурен съм, че е така. И те ще дойдат, нали?
— Да, Тед — рече Норман. — Ще дойдат.
БЕТ
— Дявол да го вземе, нищо не става! — тя махна с ръка към лабораторната маса. — Нито един от тези химикали не струва и пукната пара!
— Какво опита досега? — попита спокойно Барнс.
— Зенкер-формалин, Н и Е. Протеолитични екстракти, серумни ензими. Каквото поискаш. И нищо не се получава. Знаеш ли какво си мисля, че са заредили тази лаборатория с химикали с изтекла годност.
— Не — каза Барнс. — От атмосферата е.
Той обясни, че газовата среда в станцията съдържа само два процента кислород, един процент въглероден двуокис и никакъв азот.
— Химичните реакции в подобна среда са непредсказуеми — продължаваше Барнс. — Ако имаш време, надникни в готварската книга на Роуз. Едва ли си виждала нещо подобно през живота си. Храната изглежда съвсем нормално като приключи, но никак не е нормален начина, по който я приготвя.
— А лабораторията?
— Лабораторията беше заредена преди да научим дълбочината, на която ни предстои да работим. Ако бяхме на по-плитко, щяхме да дишаме сгъстен въздух и тогава твоите химични реакции щяха да протичат — при това доста ускорено. Но в среда на хелий, тези реакции са непредсказуеми. Щом нищо не се получава, тогава… — той сви рамене.
— Тогава какво да направя? — попита тя.
— Същото, каквото и ние.
— Единственото, което бих могла да извършвам са макроскопски анатомически анализи. Цялата лаборатория е напълно безполезна.
— Добре тогава, заеми се с макроскопски анализи.
— Просто ми се искаше да разполагаме с повече възможности…
— Това е което имаме — прекъсна я Барнс. — Приеми го и действай.
В лабораторията влезе Тед.
— Ей, я погледнете навън — рече той и посочи илюминатора. — Имаме още гости.
Калмарите бяха изчезнали. В първия миг Норман не виждаше нищо друго освен вода и реещите се в нея дребни частички.
— Погледнете надолу. Към дъното.
Дъното на океана беше оживяло. Наистина оживяло, сякаш пълзеше и се гърчеше докъдето стигаше светлината.
— Какво е това?
— Скариди — отвърна Бет. — Дъното е покрито със скариди.
Тя изтича да приготви мрежата.
— Ето това вече трябва да го опитаме — заяви Тед. — Обожавам скаридите. А и тези изглеждат с идеални размери, не по-големи от морски раци. Сигурно са страшно вкусни. Спомням си, като бяхме в Португалия с жена ми, си поръчахме морски раци и…