— Какво е това? — запита Бет.
— ВПСЗ. Външен периметър на сензорната зона. Разполагаме с активни и пасивни сензори за всички модалности — топлинна, звукова, вълнова, за налягане — разположени в концентрични кръгове около станцията. Капитан Барнс ми нареди да ги пренастроя и да ги активирам отново.
— И защо? — поинтересува се Норман.
— Не зная, сър. Заповед.
Говорителите изпращяха. Разнесе се гласът на Барнс:
— Морякът Чен до цилиндър Д, яви се незабавно! И изключи комуникационната линия. Не желая Джери да подслушва плановете ни.
— Слушам, сър.
— Параноиден задник — промърмори Бет.
Тина събра разпилените документи и изтича навън.
Известно време Бет и Норман седяха мълчаливо, заслушани в ритмичното бумтене, идещо някъде от вътрешността на станцията. После звукът изчезна и след кратък период на абсолютна тишина се появи отново.
— Това пък какво е? — заговори Бет. — Сякаш идва от станцията — тя се приближи до илюминатора, включи външните светлини и впери поглед през стъклото. — Ох-хо — възкликна Бет.
Норман погледна навън.
Дълга сянка бе легнала на океанското дъно и се преместваше напред-назад с всеки удар. Сянката бе така разкривена, че му бяха необходими няколко секунди, преди да осъзнае, какво вижда.
Сянката беше на човешка ръка.
— Капитан Барнс. Чувате ли ме?
Никакъв отговор. Норман отново натисна копчето за повикване.
— Капитан Барнс, чувате ли ме?
Мълчание.
— Изключил е връзката — обясни Бет. — Не може да те чуе.
— Как мислиш, човекът навън дали е още жив? — попита Норман.
— Не зная. Възможно е.
— Да вървим — рече Норман.
Норман усети сухия метален вкус на компримирания въздух и потрепери от леденото докосване на водата, докато се плъзгаше надолу през отворения люк и пропадаше в мрака, към мекото тинесто дъно.
— Всичко наред ли е? — запита го тя.
— Да.
— Не виждам никакви медузи.
— Аз също.
Излязоха изпод станцията, обърнаха се и погледнаха назад. Светлините на станцията ги заслепяваха, скривайки издигащите се нагоре цилиндри. Ритмичното бумтене се чуваше съвсем ясно, но не можеха да определят източника на звука. Заобиколиха подпорите и доближиха далечния край на станцията, като мижаха от силната светлина.
— Там — посочи Бет.
Само на няколко метра над тях, в напречна стоманена скоба се виждаше заклещена човешка фигура. Тялото помръдваше от подводното течение, а ярко-жълтия шлем блъскаше периодически стената на станцията.
— Можеш ли да видиш кой е? — попита Бет.
— Не — светлините грееха право в очите му.
Норман сграбчи най-близката подпора и се закатери по нея. Металната повърхност бе покрита с хлъзгави кафяви водорасли. Обувките му непрестанно се пързаляха по тръбите, докато не забеляза вградената в стената стълбичка. След това изкачването беше лесно.
Ето че краката се полюшваха над него. Норман изкачи още едно стъпало и внезапно по-близкият крак се заплете в шланга, който излизаше от бутилките на гърба му. Норман протегна ръка, опитвайки се да се освободи от тялото. Кракът потрепери и за един ужасен миг, Норман си помисли, че човекът е жив. После обувката остана в ръката му, а босият крак — със зеленикава плът и виолетови нокти — се блъсна в шлема му. Необходими му бяха само няколко секунди за да се съвземе от неприятното усещане — все пак зад гърба си имаше богата колекция от самолетни катастрофи. Пусна обувката и проследи дрейфа й надолу към Бет. Стисна крака на трупа и го дръпна. Плътта беше мековата като гъба, тялото бавно се освободи от импровизирания капан и се спусна надолу. Норман сграбчи рамото и почувства същата мекота. Завъртя го, за да различи чертите на лицето.
— Това е Ливай.
Шлемът беше изпълнен с вода, зад маската се виждаха изцъклени очи, отворена уста и лице разкривено от ужас.
— Хванах я — обади се Бет и издърпа тялото долу. — Божичко — добави тя сподавено.
Норман се спусна по подпората. Бет дърпаше тялото встрани от станцията, към осветената зона.
— Толкова е мека. Сякаш всички кости на тялото й са изпотрошени.
— Зная — той пое след нея към светлината и постепенно я застигна. Чувстваше някаква странна отвлеченост, хлад и безразличие. Доскоро тази жена беше жива, разговарял бе с нея, а ето че сега влачеше трупа й. Ала му се струваше, че наблюдава всичко, което се случва, някъде отдалече.