— Разбирам. Подводницата е нашия бордови дневник.
— Може и така да се каже. Но освен това е и резервният ни изход нагоре, при екстремални ситуации.
— Значи Ливай е отивала в подводницата?
— Да. Вероятно е успяла да стигне до нея, защото все още е тук.
— Прехвърлила е записите, натиснала е бутона „задържане“ и е умряла на връщане.
— Да.
— Как е умряла? — запита Хари, вперил поглед в Барнс.
— Не сме сигурни — сви рамене Барнс.
— Тялото й беше смляно — поясни Норман. — Приличаше на голяма гъба.
— Преди час, — рече Хари на Барнс, — ти нареди всички сензори да бъдат препрограмирани и включени наново. Каква беше причината?
— Появата на странен сигнал малко преди това.
— Какъв сигнал?
— За нещо навън. Нещо огромно.
— Но алармата не се включи — възрази Хари.
— Не. Защото то надвишаваше зададените в алармената инсталация параметри.
— Искаш да кажеш, че е било прекалено голямо, за да задейства алармата?
— Да. При първата фалшива тревога, всички параметри излязоха от зададените граници. Наложи се да бъдат препрограмирани така, че да не реагират на обекти с такива грамадни размери. Точно това направи Тина.
— А какво включи алармата одеве? — попита Хари. — Когато Бет и Норман бяха навън?
— Тина? — погледна я Барнс.
— Не зная какво е била причината. Някое морско животно, предполагам. Безшумно и с огромни размери.
— Колко голямо?
Тя поклати глава.
— Ако се съди по електронния отпечатък, доктор Адамс, с размери колкото нашата станция.
БОЙНА ТРЕВОГА
Бет постави внимателно кръглото бяло яйце на стъклото под микроскопа.
— Без никакво съмнение, — промърмори тя, след като примижа над окуляра, — това е морско безгръбначно. Най-интересно от всичко е слузното покритие — тя побутна яйцето с пинсети.
— И каква е то? — попита Норман.
— Лепкаво. На белтъчна основа.
— Не, говоря за яйцето.
— Още не зная — Бет продължи да се взира. Внезапно алармата отново зазвуча и замигаха червени светлини. Норман почувства, че се изпотява.
— Сигурно поредната фалшива тревога — успокои го Бет.
— Внимание, до всички — чу се гласът на Барнс от говорителите. — Да всички на борда. Бойна тревога.
— О, по дяволите — ядоса се Бет.
Тя се спусна ловко по стълбата, сякаш беше пожарникарска тръба, а отзад несръчно я следваше Норман. В комуникационната на цилиндър Г двамата завариха вече познатата сцена: всички се бяха скупчили пред компютъра и няколко капака бяха вдигнати. Червените светлини продължаваха да мигат, а сирената пищеше неуморно.
— Какво става? — извика Норман.
— Авария!
— Каква авария?
— Не можем да изключим проклетата аларма! — изкрещя Барнс. — Включи се, а сега не иска да се изключи! Тини…
— Опитвам се, сър!
Беше приклекнала зад компютъра и Норман виждаше само превития й гръб.
— Изключи проклетата машина!
— Изключвам я, сър!
— Изключи я, не мога да чуя!
Да чуе какво? — зачуди се Норман, но в този момент в каютата влетя Хари и се блъсна в него.
— Божичко…
— Тревога! — крещеше объркано Барнс. — Тревога! Моряк Чен! Дай сонарно изображение!
Тина стоеше до него, спокойна както винаги, и следеше страничните монитори. После си нагласи слушалките.
Норман погледна сферата на един от мониторите. Сферата беше затворена.
Бет спря до илюминатора и се зае да разглежда белезникавия материал, който я покриваше плътно от другата страна. Барнс се мяташе като побъркан под червените лампи, крещеше и проклинаше всичко наоколо.
И тогава ненадейно тревожният сигнал замря и червените светлини угаснаха. Всички мълчаха. Флетчър се изправи и въздъхна.
— Мислех, че ще го поправиш… — заговори Хари.
— Шшшшт.
До ушите им достигна едва доловимото понг на сонарните импулси. Тина притисна слушалките с ръце и се намръщи съсредоточено.
Никой не помръдваше. Стояха замръзнали, с напрегнати изражения, заслушани в далечното ехо на сонара.
Барнс прошепна тихо на останалите:
— Сигналът дойде преди няколко минути. Отвън. Нещо много голямо.