— Североизточният край… всичко е наред. Усещам силно течение, водата се раздвижва, водовъртеж… наблизо има нещо… Не мога да го видя… видимостта е под пет фута. Едва различавам подпората, за която се държа. Но го чувствам. Той е голям. Наблизо е. Тина?
Тишина.
Остро изпукване от радиосмущение. Пак тишина.
— Тина? Тина?
Тишина.
— Изгубих Тина.
Пауза, този път по-дълга.
— Не знам какво е това… Тина, ако ме чуваш, стой където си, ще го ударя от тук… добре… съвсем близо е… усещам, че се движи… доста вода изтласква… истинско чудовище.
Отново тишина.
— Да можех да виждам по-ясно.
Тишина.
— Тина. Това ли…
Последва приглушен тътен, като от далечна експлозия. Всички се спогледаха изненадани, но в следващия миг станцията отново се залюля, стените заскърцаха и Норман, напълно неподготвен, се стовари върху металната врата. Притъмня му пред очите. Хари се блъсна в стената до него и очилата му тупнаха на гърдите на Норман. Норман посегна да му ги подаде, знаеше, че без тях Хари е напълно безпомощен, ала секунда по-късно над него се спусна черна пелена и той изгуби съзнание.
СЛЕД НАПАДЕНИЕТО
В лицето му блъскаше гореща струя, а ноздрите му се изпълваха с пара.
Изправен под душа, Норман оглеждаше замислено тялото си. Приличам на оцелял от самолетна катастрофа, рече си той. Като онези нещастници, дето се чудят как въобще са оживели.
Боляха го многобройните цицини по главата. Гърдите и корема му бяха охлузени, една дълга резка стигаше чак до корема. Масивно кръвонасядане покриваше лявото му бедро, ръката му беше подпухнала и го болеше.
Но всъщност, целият обкръжаващ го свят беше станал болезнен. Той изпъшка и вдигна лицето си срещу струята.
— Ей, — извика Хари. — Какво ще кажеш, да се сменим?
— Дадено.
Норман излезе изпод душа и Хари се шмугна под струята. Неговото тяло също бе покрито с драскотини и охлузвания. Норман погледна към Тед, излегнал се на близката койка. Тед си беше изкълчил и двете раменни стави и Бет изгуби половин час докато ги намести. Наложи се да му инжектират морфин.
— Как си сега? — попита го Норман.
— Поносимо.
Лицето на Тед беше отпуснато, празно. Нямаше я познатата жизнерадост. Трябваше да преживее по-тежък удар, от изкълчените раменни стави, помисли си Норман. В много отношения той е само едно наивно дете и вероятно е бил потресен от факта, че извънземният разум може да проявява враждебност.
— Много ли боли? — запита го Норман.
— Нищо ми няма.
Норман бавно се отпусна на пейката и почувства пронизваща болка в гърба. На петдесет и три години съм, помисли си той. Трябва да се занимавам повече с голф. И да съм някъде другаде, а не тук. Той потръпна и нахлузи обувката на отеклото си стъпало. Отнякъде изникна спомена за босия крак на Ливай, мъртвешката плът и стъпалото, което го блъска в маската.
— Откриха ли Барнс? — попита Тед.
— Не съм чул — поклати глава Норман. — Не мисля.
Норман приключи с обличането и се отправи към цилиндър Г, като внимателно прескачаше локвите морска вода в коридора. Вътре в Г, мебелите бяха подгизнали, пултовете бяха мокри, а стените бяха покрити с капки от уретанова пяна, с която Флетчър бе напръскала цепнатините.
В средата на каютата стоеше Флетчър, с бутилка уретан в ръка.
— Развалихме гледката — отбеляза тя.
— Ще държи ли?
— Разбира се. Не мога да обещая, обаче, че можем да понесем още една подобна атака.
— Ами електронните уреди? Работят ли?
— Не съм проверявала, но би трябвало с тях всичко да е наред. Всички прибори са водонепроницаеми.
Норман кимна.
— Някакви следи от капитан Барнс? — той погледна към окървавената дръжка.
— Не, сър. Никакви следи от капитана — Флетчър проследи погледа му. — Ей сега ще почистя, сър.
— Къде е Тина? — попита Норман.
— Почива. В цилиндър Д.
Норман кимна повторно.
— Там по-сухо ли е?
— Да — рече Флетчър. — Странно, нали? Никой нямаше в цилиндър Д по време на атаката и подът е съвършено сух.
— Някаква вест от Джери?
— Никаква, сър.
Норман включи един от пултовете.
— Джери, там ли си?
Екранът остана пуст.
— Джери?
Почака малко, сетне изключи монитора.