— Погледни — рече Тина, придърпа чаршафа и откри левия си крак.
Раната изглеждаше далеч по-страшна, от първия миг, когато след като бяха чули писъка, изтичаха в цилиндър А и я изтеглиха през люка. Диагонално надолу по крака й се спускаха няколко дълги кървави ивици, всяка от които в средата бе подпухнала и ливидна.
— Само за час се поду — обясняваше Тина.
Норман разгледа внимателно раната. По границите на подпухналите участъци се виждаха ситни отпечатъци като от зъби.
— Помниш ли какво усещаше в този момент? — попита той.
— Чувствах се ужасно — рече Тина. — Усещах нещо лепкаво, като от силно лепило, или нещо подобно. Последва силно парене. Много силно.
— А какво видя? Успя ли да разгледаш съществото?
— Само… нещо дълго и плоско, като шпатула. Приличаше на гигантско листо, приближи се и ме обгърна.
— Цвят?
— Кафеникав. Не видях точно.
Норман се замисли за миг.
— А капитан Барнс?
— По време на акцията, аз бях отделена от капитан Барнс, сър. Не знам какво се е случило с него, сър — Тина отвръщаше с официален тон, лицето й беше като маска. Хайде стига съм настоявал, помисли си Норман. Дори и да е избягала, какво толкова.
— Бет видя ли раната, Тина?
— Да, сър, беше тук преди няколко минути.
— Добре. Сега си почивай.
— Сър?
— Да, Тина?
— Кой ще пише рапорта, сър?
— Не зная. Да не мислим сега за рапорти. По-добре да се съсредоточим върху непосредствените задачи.
— Да, сър.
Докато се приближаваше към лабораторията на Бет, Норман чу гласа на Тина от записа:
„Как мислиш, дали някога ще отворят това нещо?“
Бет отвърна: „Може би. Не зная“.
„Плаши ме“
Вътре в лабораторията, Бет беше приведена над екрана и следеше внимателно записа.
— Все още се занимаваш с това, а? — заговори Норман.
— А-ха.
На екрана, Бет дояде парчето сладкиш и рече:
„Не мисля, че има причина да се страхуваш“.
„Плаши ме неизвестното.“
„Така е — кимна Бет от екрана. — Но неизвестното не винаги е опасно или страшно. Най-често то е необяснимо.“
— Незабравими последни думи — промърмори Бет, докато се гледаше на екрана.
— За момента са прозвучали добре — отбеляза Норман. — Важното е, че я успокои.
На екрана, Бет каза на Тина:
„Страх ли те е от змии?“
„Не, змиите не ме плашат.“
„Аз пък не мога да ги търпя.“
Бет спря записа и се обърна към Норман.
— Струва ми се, че е било толкова отдавна.
— И аз това си помислих — рече Норман.
— Това значи ли, че живеем пълноценно?
— По-скоро, че се намираме в смъртна опасност. Защо толкова те интересува този запис?
— Защото просто няма какво друго да правя, а ако не се занимавам с нищо, ще почна да крещя, като в някоя от онези традиционни женски сцени. Веднъж си ме виждал да го правя, Норман.
— Наистина ли? Не си спомням.
— Благодаря ти — кимна тя.
Норман забеляза, че койката в ъгъла е покрита със смачкан чаршаф. Една от лампите бе монтирана над нея.
— Тук ли спиш вече?
— Да, тук ми е по-приятно. Горе, на върха на цилиндъра се чувствам като кралица на подводния свят — тя се усмихна. — Помниш ли, къщичките по дърветата, които строяхме като деца? Имал ли си някога подобна къщичка?
— Не — рече Норман. — Никога не съм имал.
— Аз също — рече Бет. — Но не знам защо, точно на такава ми прилича.
— Уютно е при теб, Бет.
— Да не мислиш, че ми е изхвръкнала чивията?
— Не. Само казах, че тук е уютно.
— Можеш да ми съобщиш, когато решиш, че съм се побъркала.
— Мисля, че с теб всичко е наред, Бет. Какво ще кажеш за Тина? Видя ли раната й?
— Да — намръщи се Бет. — Разгледах и тези — тя махна с ръка към разпилените по предметното стъкло яйца.
— Още яйца?
— Бяха полепнали по костюма на Тина, когато се върна. Раната й има връзка с яйцата. А и миризмата, помниш ли на какво миришеше, когато я изтеглихме?
Норман си спомняше съвсем ясно. От Тина направо лъхаше на амоняк. Сякаш е била потопена в концентриран разтвор.
— Доколкото ми е известно, има само едно морско животно, което мирише на амоняк. Architeuthis sanctipauli.
— И кое е то?
— Подвид на гигантския калмар.
— Това, което ни атакува?
— Така смятам.