5. Роуз С. Ливай, ВМФ, заместник-ръководител подводно осигуряване.
Цивилен състав:
1. Тиъдър Филдинг, астрофизик/планетарен геолог.
2. Елизабет Халпърн, зоолог/биохимик.
3. Харълд Дж. Адамс, математик/логик.
4. Артър Левин, морски биолог/биохимик.
5. Норман Джонсън, психолог.
Норман плъзна поглед по списъка.
— С изключение на Левин, това е оригиналният състав на контактната група предложен от мен. Спомням си, че тогава дори проведох с тях интервю и ги подложих на изследвания.
— Вярно.
— Но нали сам казахте, че вероятно няма оцелели. Че в космическия кораб няма признаци на живот.
— Да — потвърди Барнс. — Ами ако греша?
Той погледна часовника си.
— В единадесет часа ще имам съвещание с членовете на групата. Искам и вие да присъствате и да ми кажете, какво мислите за тях. В края на краищата, при сформирането на контактната група ние се придържахме именно към вашите препоръки.
Придържали сте се към моите препоръки, помисли си мрачно Норман. Божичко, а аз исках само да си платя къщата!
— Уверен съм, щастлив сте от предоставената ви възможност да видите осъществен вашия проект — продължаваше Барнс. — Именно затова се спрях на вашата кандидатура за психолог, макар да разполагахме с по-млад специалист.
— Оценявам го — изрече Норман.
— Не се съмнявах — отвърна разведрено Барнс. Той протегна пухкавата си десница. — Добре дошли в НФЖ-групата, доктор Джонсън.
БЕТ
Заведоха Норман до каютата предназначена за него — тясна и мрачна, приличаща по-скоро на килия. Чантата му бе поставена на койката. В ъгъла имаше компютърен монитор и клавиатура. До нея — въздебел наръчник със синя подвързия.
Той се отпусна на твърдата, неподатлива койка. Облегна глава на стената.
— Здравей, Норман — рече нежен глас. — Радвам се, че и теб въвлякоха в това. В края на краищата, вината е само твоя, нали?
На вратата стоеше женска фигура.
Бет Халпърн, зооложката на групата, беше като етюд от контрасти. Висока, ъгловата жена на тридесет и шест, красива, въпреки острите черти и донякъде мъжествената осанка. В годините, откакто Норман я бе видял за последен път, мъжествеността й сякаш бе нараснала. Бет се занимаваше доста сериозно с бягане и вдигане на тежести, жилите и мускулите на ръцете и врата й изпъкваха видимо, а краката й, обути в къси шорти излъчваха сила. Косата й беше късо подстригана, по мъжки.
И същевременно тя носеше бижута и грим, а походката й бе все така привлекателна. Имаше мек глас, очите й бяха големи и влажни, особено когато разговаряше за живите същества, които изучаваше. В подобни случаи държанието й ставаше почти майчинско. Един от колегите й в университета я бе кръстил „Майката природа с мускули“.
Норман стана и тя го потупа по бузата.
— Стаята ми е до твоята, чух те като влезе. Кога пристигна?
— Преди час. Но все още съм в шок. Вярваш ли във всичко това? Мислиш ли че е реално?
— Мисля че е реално — тя посочи синия наръчник до компютъра.
Норман го вдигна и погледна заглавието — „Наредба за поведение на персонала по време на секретни военни операции“. Той прелисти няколко страници, изписани със сбит, ситен текст.
— Та там в общи линии се казва, — продължаваше Бет, — че ако не си държиш езика зад зъбите, те очакват дълги години военен затвор. И никакви телефонни разговори. Така че, Норман, нещата са много сериозни.
— И долу наистина има космически кораб?
— Има нещо. И тази мисъл е доста вълнуваща — тя заговори припряно. — От гледна точка на биологията, възможностите са направо главозамайващи — всички наши познания за живота произхождат от изучаване живите същества на една единствена планета — нашата собствена. А в известен смисъл тези живи същества си приличат. Всяко едно от тях — от амебата до човека — са построени на един и същ принцип, на основата на една и съща ДНК. А сега може би ще имаме възможността да се срещнем с живот, коренно различен от познатия ни — до последната молекула. Вълнуващо е, нали?
Норман кимна, но мисълта му беше другаде.
— Какво казваш — никакви разговори, така ли? Ами аз обещах да се обадя на Елен.
— Е, аз пък опитах да се свържа с дъщеря ми и те ми казаха, че връзката с континента е прекъсната. Ако въобще може да им се вярва. Военно-морските сили имат повече сателити, отколкото генерали, а се кълнат, че не могат да ми осигурят телефонна връзка. На това отгоре Барнс ме излъга, че нямал нищо против да се обадя. Представяш ли си?