— Костюмът й го няма — повтори Хари.
— Кучка такава! — извика Норман. Усещаше че кипи от ярост, истинска, неконтролируема ярост. Ритна пулта.
— По-внимателно — предупреди го Хари.
— По дяволите!
— Спокойно, — рече Хари, — Норман, успокой се вече.
— Какво, по дяволите, си мисли, че прави тя?
— Стига, Норман, седни — Хари го поведе към креслото. — Всички сме уморени.
— Че как няма да сме уморени, да го вземат мътните!
— Спокойно, Норман, спокойно… Не забравяй, че имаш кръвно.
— Нищо ми няма на кръвното!
— Е, не съвсем — рече Хари. — Лицето ти е червено.
— Как можа да ме зареже навън и да тръгне за кораба?
— И което е по-лошо, да излезе сама.
— Значи, тя не е следила сензорите — повтори Норман. Изведнъж осъзна, защо е толкова разгневен — ядосан бе, защото го беше страх. В момент на огромна опасност, Бет го беше изоставила. Останали бяха само тримата и зависеха един от друг. А сега излизаше, че на Бет не може да се разчита и това го плашеше.
— Ей, чувате ли ме? — разнесе се гласът й от говорителите. — Някой чува ли ме?
Норман посегна към микрофона, но Хари му го дръпна.
— Аз ще се оправя — рече той. — Да, Бет, чуваме те.
— Намирам се в кораба — гласът й пращеше в уредбата. — Открих още едно помещение, отзад, при спалните помещения. Много е интересно.
Било много интересно, помисли си Норман. Божичко, много интересно! Той издърпа микрофона от Хари.
— Бет, какво, по дяволите, правиш там?
— О, здравей, Норман. Виждам, че си се върнал без проблеми.
— Почти.
— Да не би да си имал неприятности? — не изглеждаше никак загрижена.
— Да, имах.
— Добре ли си? Звучиш малко ядосано.
— Оставаше да не съм ядосан. Бет, защо излезе, докато бях там?
— Хари каза, че ще поеме поста вместо мен.
— Хари какво? — Норман погледна към Хари. Хари поклати отрицателно глава.
— Хари каза, че ще поеме пулта. И че аз мога да отида на кораба. И тъй като калмара не се виждаше никакъв, реших, че моментът е подходящ.
Норман прикри с шепа микрофона.
— Не си спомням такова нещо — рече Хари.
— Ти говори ли с нея?
— Не помня, да съм говорил.
— Попитай го, Норман — обади се Бет. — Той ще ти каже.
— Той твърди, че не ти е казвал нищо подобно.
— Е, в такъв случай, съвсем се е смахнал — отвърна Бет. — А ти какво си мислиш, че ще те зарежа докато си навън, това ли, за Бога? — настъпи пауза. — Никога не бих го сторила, Норман.
— Кълна се — обърна се Хари към Норман. — Въобще не съм разговарял с Бет. Нито думичка не сме разменяли. Повтарям ти, когато се събудих, тя беше излязла. Нямаше никой в станцията. Ако питаш мен, тя от самото начало е възнамерявала да отиде на кораба.
Норман си спомни, колко бързо се бе съгласила Бет с предложението му, именно той да посети подводницата и колко изненадан бе останал тогава. Може би, в края на краищата, Хари беше прав. Нищо чудно Бет наистина да е планирала предварително всичко.
— Знаеш ли какво си мисля? — рече Хари. — Мисля, че Бет наистина е мръднала.
— Разбрахте ли се вече, момчета? — обади се по уредбата Бет.
— Мисля че да, Бет — отвърна Хари.
— Добре — рече Бет. — Защото аз направих едно откритие в кораба.
— И какво е то?
— Намерих екипажа.
— Дошли сте и двамата — посрещна ги Бет. Седеше на контролния пулт.
— Да — кимна Норман като я разглеждаше внимателно. На пръв поглед изглеждаше съвсем нормално. Дори по-добре от всякога. По-силна, целеустремена. Наистина е красива, помисли си той. — Хари смята, че калмарът повече няма да се върне.
— Калмарът е бил навън?
Норман накратко й предаде подробностите от нападението.
— Божичко, Норман, съжалявам. Ако имах и най-малка представа за това, никога не бих излязла.
Съвсем не прилича на мръднала, помисли си Норман. Изглежда искрено съжаляваше за случилото се.
— Както и да е, — продължи той, — успях да го нараня и Хари е уверен, че повече няма да посмее да се върне.
— И тъй като не можахме да решим кой да остане, — добави Хари, — тръгнахме и двамата.
— Добре, насам — поведе ги Бет. Минаха покрай спалните помещения и просторната кухня. Норман се спря пред кухнята. Спря се и Хари.