Оказа се, че мъжът не си спомня съвсем точно. Наистина съжаляваше за това. Норман продължаваше да настоява и тогава мъжът стана раздразнителен и изгуби малко от първоначалния си чар. Накрая в държанието му се долавяше арогантност и дори открита заплаха, мъжът блъсна с юмрук по масата и настоя Норман да смени темата.
Едва тогава Норман осъзна кой седи насреща му: Алън Уитиър, който още като юноша беше убил майка си и сестра си в техния фургон в Палм Дизърт, след това беше застрелял шестима на бензиностанцията и още трима на паркинга пред близкия супер, преди да се предаде на полицията, хленчещ, истеричен, изпълнен с вина и съжаление. Уитиър беше настанен в щатската болница преди десетина години и през изминалия период на няколко пъти беше нападал и ранявал санитари.
И тъкмо този човек Норман беше успял да ядоса, та сега той блъскаше по масата и удряше стола в стената. Норман нямаше почти никакъв опит и не знаеше как да се справи с положението. Помъчи се да избяга от стаята, но вратата беше заключена. Винаги постъпваха така, когато се касаеше за агресивни пациенти. През това време Уитиър вдигна масата, запрати я в стената и закрачи към Норман. Норман преживя няколко секунди в ужасяваща паника, след това вратата се разтвори, вътре нахлуха трима яки санитари, сграбчиха Уитиър и го отведоха, а той все така се дърпаше и крещеше яростно.
Когато се съвзе, Норман откри своя ръководител и настоя да узнае, защо го бяха измамили по този начин. Измамили ли? Да, настояваше Норман, измамили. Но нали предварително знаехте името на пациента? — поинтересува се ръководителят. То нищо ли не ви говореше? Норман си призна, че не беше обърнал внимание. Е, друг път си отваряйте очите, го беше посъветвал неговият ръководител. Трябва винаги да сте нащрек в подобно място. Твърде опасно е.
И сега, докато разглеждаше Бет, той си помисли: Трябваше да си отваряш очите, Норман. И винаги да си нащрек. Защото, оказа се, че си имаш работа с душевноболен човек, а ти дори не го подозираше.
— Виждам, че не ми вярваш — продължаваше Бет, все така спокойна. — Ти онемя ли?
— Не — промърмори Норман.
— Нима забрави прословутата си логика?
— Не — поклати глава Норман, като си мислеше: Не аз, а ти си смахнатата тук.
— Добре — рече Бет. — Спомняш ли си, като ми разказваше за Хари? Как всички доказателства сочели него за виновен?
— Да. Помня.
— Тогава, ти ме попита дали имам друго обяснение, а аз отвърнах, че нямам. Но има обяснение, Норман. Просто, ти беше пропуснал някои важни неща още в самото начало. Като например появата на медузите. Защо точно медузи? Та нали твоето малко братче е било опарено от медуза, Норман, и след това ти си се чувствал виновен? И кога Джери започва да говори? Когато ти си там, Норман. А кога спря атаката на калмара? Когато ти изгуби съзнание, Норман. Не Хари, а ти.
Гласът й беше спокоен, уверен. Опитваше се да се съсредоточи над думите й. Дали не беше права?
— Отдръпни се назад. Погледни отдалеч — продължаваше Бет. — Ти си психолог, изпратен долу, с група специалисти по точни науки. Няма работа тук за теб — сам го призна. Всъщност, нали и друг път ти се е случвало, да се чувстваш професионално пренебрегнат? Това подтискаше ли те? Не помниш ли, веднъж дори ми призна, че този период е бил най-трагичният в твоя живот?
— Да, но…
— Когато започнат да се случват странни неща, проблемът не е от компетенцията на точните науки. Проблемът обикновено е психологически. Камъкът пада в твоята градина, Норман, в твоята професионална среда. И изведнъж ти стана център на вниманието, нали?
Не, отвърна мислено той. Не може да е истина.
— Когато Джери започна да общува с нас, кой пръв забеляза, че е надарен с чувства? Кой настояваше да обръщаме повече внимание на емоционалната му страна? Никой от нас не се интересува от чувства. Барнс все питаше за оръжия, Тед плямпаше за наука, а Хари искаше да си играе неговите логически игрички. Само ти единствен. И кой манипулираше Джери — или по-точно не успя да го манипулира? Ти, Норман. Все ти.
— Не може да бъде — рече Норман. В главата му цареше бъркотия. Отчаяно се опитваше да открие някакво противоречие в доводите й и накрая успя.
— Не мога да съм аз защото… защото не съм влизал в сферата.
— Не, влизал си — отвърна Бет. — Просто не си спомняш.
Чувстваше се разнебитен, смазан и съкрушен. Не успяваше да намери никаква опора, а ударите валяха един сред друг.
— Също както не помниш за това, че те помолих да откриеш кодовете за пускането на балона — продължи с мек глас Бет. — И за това, че Барнс те разпитваше за концентрацията на хелий в цилиндър Д.