Последва остро металическо издрънчаване. После още едно.
— Какво е това?
— Мрежата. Блъснал се е в нея.
— Да се е блъснал? Звучи сякаш я разглобява.
Норман си спомни за мрежата. Беше изплетена от триинчови тръби.
— Някоя голяма риба? Акула — запита Бет.
Барнс поклати глава.
— По движението не прилича на акула. И е твърде голям.
— Позитивни топлинни от вътрешния периметър — обяви Тина. — Приближава се.
— Премини на активни — нареди Барнс.
Познатото понг на сонара отекна в каютата.
— Делта е захваната — докладва Тина. — Сто ярда.
— Изображение.
— ССО включен, сър.
Последва цяла тирада от ритмични сонарни шумове: понг! понг! понг! понг! След това кратка пауза и отново: понг! понг! понг! понг!
Норман завъртя неразбиращо глава. Флетчър се наведе над него и прошепна:
— ССО е сонар със спомагателни отвърстия, който създава детайлно изображение на базата на данни от няколко източника.
Норман усети, че от устата й лъха на алкохол. Откъде ли го е взела? — помисли си той.
Понг! Понг! Понг! Понг!
— Начално изображение. Деветдесет ярда.
Понг! Понг! Понг! Понг!
— Има изображение.
Всички обърнаха глави към екрана. Норман забеляза някаква аморфна, изпъстрена с нишки капка. На нищо не му приличаше.
— Исусе — възкликна Барнс. — Вижте само колко е голям!
Понг! Понг! Понг! Понг!
— Осемдесет ярда.
Понг! Понг! Понг! Понг!
Появи се ново изображение. Сега вече капката беше с променена форма, а нишките сочеха в друга посока. Изображението беше по-контрастно по границите, но все още не приличаше на нищо. Просто голяма капка, покрита с нишки…
— Майчице! — вайкаше се Барнс. — Че той е най-малко трийсет, четирийсет фута!
— Не съм чувала за толкова голяма риба — отбеляза Бет.
— Кит тогава?
— Не е кит.
Норман забеляза, че челото на Хари е покрито с пот. Хари свали очилата и ги отри в комбинезона си. След това ги постави и внимателно ги нагласи. Очилата се плъзнаха надолу. Хари погледна Норман и се намръщи.
— Петдесет ярда — докладва Тина. — Приближава.
Понг! Понг! Понг! Понг!
— Трийсет ярда.
Понг! Понг! Понг! Понг!
— Трийсет ярда.
Понг! Понг! Понг! Понг!
— Спря на трийсет ярда, сър.
Понг! Понг! Понг! Понг!
— Все още е там.
— Изключи активните.
Отново, за кой ли път, съскането на хидрофона. Заедно с него далечно слабо потракване. Очите на Норман горяха. Пот се лееше по челото му. Той го изтри с опакото на ръкава си. Останалите също се потяха. Напрежението беше непоносимо. Норман погледна към монитора. Сферата си беше затворена.
Съскането на хидрофоните внезапно изчезна. Чуваше се едва доловимо подраскване, като че ли някой влачеше по дъното мрежа. После пак съскането.
— Искате ли отново да подам изображението? — прошепна Тина.
— Не — поклати глава Барнс.
Напрегнаха слух. Подраскване. Кратък миг тишина, последван от бълбукането на вода, този път силно и от близо.
— Майчице — възкликна Барнс. — Той е точно пред нас.
Последва приглушен удар по стената на станцията.
Екранът на компютъра внезапно блесна.
ТУК СЪМ.
Първият удар беше толкова неочакван, че ги подкоси. Всички се затъркаляха по пода. Около тях станцията скърцаше и стенеше заплашително. Норман с мъка се изправи на крака — забеляза, че челото на Флетчър кърви — и в този момент дойде вторият удар. Главата му се блъсна в нещо твърдо, последва остра болка, когато върху му се стовари Барнс, сипейки проклятия. Той притисна лицето на Норман, докато се опитваше са се изправи, двамата отново се стовариха на пода и до тях избухна с оглушителен трясък един монитор, сипейки наоколо искри.
Цялата станция се люлееше като небостъргач при земетресение. Сграбчваха каквото им попадне, за да се задържат. Но най-страшен от всичко беше оглушителният грохот — металическото стържене и скърцането на цилиндрите, които се тресяха на своите подпори.
Съществото разтърсваше цялата станция.
Барнс се беше добрал до другия край на каютата и посягаше към люшкащата се врата. Докато крещеше заповедите си, вратата го удари по ръката, но Норман не чуваше нищо, освен ужасяващия звук на огъващ се метал. Първа през вратата се промъкна Флетчър, последваха я Тина и Барнс. Дръжката беше оцапана в кръв.
Норман се огледа за Хари, в този миг към него се хвърли Бет и извика:
— Норман! Трябва да… — тялото й се удари в неговото, двамата се претърколиха по мокета, прекатуриха една койка и накрая спряха в хладната стена на цилиндъра. Норман осъзна ужасен, че мокетът е подгизнал.
Станцията пропускаше.
Трябваше да предприеме нещо, изправи се на крака и в лицето го блъсна шуртящата от стената тъничка струя. Когато се огледа, забеляза, че вода струи от тавана и стените.