Всеки миг, каютата щеше да се разпадне.
Бет го сграбчи за раменете, придърпа го и изкрещя:
— Пропускаме! Божичко, пропускаме!
— Зная — кимна Норман и в този миг от говорителите се разнесе викът на Барнс:
— Позитивно налягане. Дайте позитивно налягане!
Норман зърна проснатия на пода Тед, миг преди да се препъне в него. Докато падаше, протегна ръце напред и главата му се блъсна в екрана, на който бе изписано с едри букви:
НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.
— Джери! — извика Тед. — Престани, Джери! Джери!
Внезапно отнякъде изникна Хари, облещи се на Тед и му кресна:
— Спести си дъха! Той ще ни убие!
— Той не разбира — викна в отговор Тед.
Дрънченето и скърцането на метал продължаваше без никаква пауза и Норман отново се затъркаля по пода. Опита се да сграбчи някоя ръкохватка, но ръцете му бяха мокри и се плъзгаха по желязото.
— Слушайте всички — извика по уредбата Барнс. — Чен и аз излизаме! Командването поема Флетчър!
— Не излизайте! — закрещя Хари. — Не излизайте навън!
— Отваряме люка — произнесе лаконично Барнс. — Тина, последвай ме.
— Ще загинете! — викаше Хари, когато поредният тласък го запрати върху Бет. Норман отново беше на пода и главата му се блъсна в една койка.
— Навън сме — произнесе Барнс.
И внезапно ударите замряха. Станцията не помръдваше. Те също. Макар отвсякъде да шуртеше вода, всички стояха неподвижно, вперили погледи в говорителите.
— Отделихме се от люка — докладва Барнс. — Добро самочувствие. Въоръжение, Харпуни „Джей-9“, снабдени с експлозивни глави, от типа „Таглин-50“. Ще му покажем за какво ни бива на този копелдак.
Тишина.
— Вода… видимостта се влошава. Видимост под пет фута. Изглежда че… се вдига тинята от дъното… и е тъмно, много тъмно. Движим се пипнешком край станцията.
Тишина.
— Северната страна. Сега поемаме на изток. Тина?
Тишина.
— Тина?
— Зад вас, сър.
— Добре. Постави ръката си на бутилките — чудесно. Браво.
Тишина.
Вътре в цилиндъра, Тед въздъхна.
— Не смятам, че трябва да го убиват — прошепна той.
Едва ли ще успеят, помисли си Норман.
Никой не помръдваше. Всички слушаха напрегнато увеличеното от говорителите дишане на Барнс и Тина.
— Североизточният край… всичко е наред. Усещам силно течение, водата се раздвижва, водовъртеж… наблизо има нещо… Не мога да го видя… видимостта е под пет фута. Едва различавам подпората, за която се държа. Но го чувствам. Той е голям. Наблизо е. Тина?
Тишина.
Остро изпукване от радиосмущение. Пак тишина.
— Тина? Тина?
Тишина.
— Изгубих Тина.
Пауза, този път по-дълга.
— Не знам какво е това… Тина, ако ме чуваш, стой където си, ще го ударя от тук… добре… съвсем близо е… усещам, че се движи… доста вода изтласква… истинско чудовище.
Отново тишина.
— Да можех да виждам по-ясно.
Тишина.
— Тина. Това ли…
Последва приглушен тътен, като от далечна експлозия. Всички се спогледаха изненадани, но в следващия миг станцията отново се залюля, стените заскърцаха и Норман, напълно неподготвен, се стовари върху металната врата. Притъмня му пред очите. Хари се блъсна в стената до него и очилата му тупнаха на гърдите на Норман. Норман посегна да му ги подаде, знаеше, че без тях Хари е напълно безпомощен, ала секунда по-късно над него се спусна черна пелена и той изгуби съзнание.
СЛЕД НАПАДЕНИЕТО
В лицето му блъскаше гореща струя, а ноздрите му се изпълваха с пара.
Изправен под душа, Норман оглеждаше замислено тялото си. Приличам на оцелял от самолетна катастрофа, рече си той. Като онези нещастници, дето се чудят как въобще са оживели.
Боляха го многобройните цицини по главата. Гърдите и корема му бяха охлузени, една дълга резка стигаше чак до корема. Масивно кръвонасядане покриваше лявото му бедро, ръката му беше подпухнала и го болеше.
Но всъщност, целият обкръжаващ го свят беше станал болезнен. Той изпъшка и вдигна лицето си срещу струята.
— Ей, — извика Хари. — Какво ще кажеш, да се сменим?
— Дадено.
Норман излезе изпод душа и Хари се шмугна под струята. Неговото тяло също бе покрито с драскотини и охлузвания. Норман погледна към Тед, излегнал се на близката койка. Тед си беше изкълчил и двете раменни стави и Бет изгуби половин час докато ги намести. Наложи се да му инжектират морфин.
— Как си сега? — попита го Норман.
— Поносимо.
Лицето на Тед беше отпуснато, празно. Нямаше я познатата жизнерадост. Трябваше да преживее по-тежък удар, от изкълчените раменни стави, помисли си Норман. В много отношения той е само едно наивно дете и вероятно е бил потресен от факта, че извънземният разум може да проявява враждебност.