Най-сетне започна да различава отделни очертания — дългата сянка на мрежата и зад нея, отчетливият контур на перката на космическия кораб.
И още нещо.
Зеленикаво сияние в далечината. На самия хоризонт.
— Прилича на зелен изгрев — отбеляза Бет.
Сиянието се увеличи и се превърна в аморфно очертание със странични ивици. Напомня предишното изображение, помисли си Норман. Съвсем като него е. Но не можеше да различи отделни подробности.
— Това калмар ли е? — попита той.
— Да — кимна Бет.
— Не виждам…
— Защото го гледаш отпред. Тялото е обърнато към нас, пипалата са отзад и частично го припокриват. Затова изглежда така.
Калмарът продължаваше да расте. Нямаше съмнение, че се носи право към тях.
Тед заряза пулта и изтича при компютъра.
— Джери, чуваш ли ни? Джери?
— Всички електронни прибори са изключени, доктор Филдинг — уведоми го Флетчър.
— За Бога, трябва да говорим с него.
— Струва ми се, че това е безсмислено, сър.
Тялото на калмара беше леко луминисцентно, зеленото сияние нарастваше. Норман ясно различаваше тъмния вертикален гребен. Виждаха се и пипалата, които леко помръдваха. Очертанията на калмара ставаха все по резки. Движеше се леко встрани от тях.
— Заобикаля мрежата.
— Да — кимна Бет. — Калмарите са същества, надарени с интелигентност, могат да се учат от собствения си опит. Вероятно предишния път се е блъснал в мрежата и го помни добре.
Калмарът премина край перката на кораба и това им даде възможност да преценят размерите му. Голям е като къща, помисли си Норман. Чудовището зави плавно към тях. Норман почувства, как в душата му се заражда страх.
— Джери? Джери!
— Спести си дъха, Тед.
— Трийсет ярда — обяви Тина. — Приближава.
С наближаването, Норман имаше възможност да преброи крайниците му, забеляза изпънатите далеч зад тялото дълги пипала. Пипалата се поклащаха свободно във водата, докато тялото се движеше напред с ритмични мускулни контракции. Калмарът се задвижваше от реактивната струя вода, която изстрелваше зад себе си, без да използва пипалата.
— Двадесет ярда.
— Божичко, колко е голям — възкликна Хари.
— Знаете ли, — заговори Бет, — ние сме първите хора, в цялата история на човечеството, които наблюдават движението на гигантски калмар. Това трябва да е велик миг.
От хидрофоните се разнесе познатото бълбукане на вода. Калмарът идваше все по-близо.
— Десет ярда.
За кратко, огромното туловище се завъртя странично спрямо станцията и имаха възможност да го разгледат в профил — калмарът бе дълъг близо трийсет фута, с огромни немигащи очи, корона от израстъци, виещи се като гнездо от змии и две дълги пипала, всяко едно завършващо с плоско, подобно на листо образование.
Калмарът продължи да се извърта, докато пипалата му се насочиха право към станцията, а зад тях блесна раззинатата му паст, с остър клюн и зеленикава маса от яки мускули.
— О, Господи…
Калмарът пое напред. Започва се, помисли си Норман. Започва се отново и този път няма да оцелеем.
С приглушен удар пипалата блъснаха стената на станцията.
— Джери! — изкрещя Тед. Гласът му беше писклив, променен до неузнаваемост от напрежението.
Калмарът спря. Тялото му отплува леко встрани и всички видяха големите му очи, вперени в тях.
— Джери! Послушай ме!
Калмарът сякаш се поколеба.
— Чува ни! — извика Тед, сграбчи фенерчето на стената и го насочи към илюминатора. След това натисна еднократно копчето.
Масивното тяло на калмара засия в зелено, после за миг почерня и отново издаде зеленикава светлина.
— Чува ни — потвърди Бет.
— Разбира се, че ни чува. Той е разумен — Тед мигна два пъти с фенерчето.
Калмарът отвърна с двукратно примигване.
— Как го прави? — попита Тед.
— Благодарение на един вид кожни клетки, наричани хроматофори — обясни Бет. — Участъците с тези клетки могат волево да се разтварят или закриват и така да се спира пътят на светлината.
Тед мигна трикратно.
Калмарът отвърна със същото.
— Колко бързо го прави — възхити се Норман.
— Да, бързичко.
— Той е интелигентен — повтори Тед. — Нали ви казвах? Интелигентен е и иска да поговорим.
Тед мигна дълго-късо-дълго.
Калмарът повтори комбинацията.
— Бебчето ми — рече Тед. — Не спирай да ми говориш, Джери.
Тед продължи с нова, по-сложна комбинация, калмарът отвърна, но междувременно се премести в ляво.
— Трябва да го занимавам непрестанно — говореше си Тед.
Той също се премести на следващия илюминатор и продължи да подава сигнали. Калмарът отвръщаше, но Норман забеляза, че целта му е друга.